Джеймс Патерсън - Зоопарк

Мъж и жена на мотор карат напречно през 65-а улица. Атила надава задъхания си вик като сигнал към останалите, но не е необходимо. В облака от феромони звуците не са необходими. Животните надушват желанията в дъха и потта му. Заповедите му се превръщат в аромати. Масата се движи, следва го почти толкова леко и естествено, колкото и ръката му.

Ръмжащ водопад от тела се изсипва от моста върху мотора. Съпрузи, и двамата около петдесетте. Обгръщат първо жената. Тя пищи, а зъби и нокти се забиват в плътта ѝ. Атила е в центъра на събитията, къса парче от крака на жената и примигва срещу бликналия фонтан артериална кръв.

Мъжът, пенсиониран полицай от Куинс, посяга към пистолета на колана си, който стои там от 1999 година. Един плъх забива острите си зъби над първото кокалче. После катеричка се покатерва върху лицето му, надава пронизителен скърцащ звук и впива нокти в очите му. Ротвайлер захапва чатала му и мъжът пада на земята.

Животните разкъсват хората, разчленяват ги не по-зле от ножовете на касапин. Само след три минути от тях е останала единствено купчина много мръсно пране.

Целият изцапан в червено, Атила повежда рояка към човешката миризма. Животните се движат заедно в еднакъв ритъм като клетки в кръвен поток.

Това вече не е Атила. Сега е по-голям. Нещо се е пречупило, нещо го е превзело. Целият е енергия, организъм, лишен от душа, кости, кръв и месо, задвижвани от електричество и прилив на химикали. Движи се към звуците, към светлините.

Ах, колко бързо обстановката отново се промени. Оцвети се в кървавочервено.

Със звуците от генераторите се появиха писъците и гърмежите от оръжия. Наистина ли сме толкова глупави? Очевидно да.

Наближаваше полунощ, когато вратата на караваната ми се открехна и Алварес затъмни отвора.

– Бързо, Оз. Превзеха ни. Евакуират Белия дом.

Бяха превзели източното крило. Вътре и вън стотици хиляди бозайници – кучета, миещи мечки, плъхове, катерички, опосуми – се катереха нагоре по емблематичната сграда, рояха се като мравки. Изстрелите бяха станали непрестанни. Хукнах с Алварес и забелязах, че искрящо оранжево сияние осветява небето на североизток. Показах му го.

– Какво е...

– Капитолият гори – каза само той.

Продължихме да тичаме. Алварес ме набута в камион, който ни чакаше. Пехотинецът, охраняващ източния портал, беше повален, синята му униформа беше обляна в кръв, лицето му беше отхапано. Алварес го погледна, вдигна своя АА-12 и изстреля глух залп към покритите с петна кучета, които продължаваха да го ядат.

– Господ да ни е на помощ – промълви той и се прекръсти.

– Да ни е на помощ? – учудих се. – Господ е разрушил Содом и Гомор, нали така? Знам, че съм учен, но виж, че отново го разгневихме.

Час по късно се намирах във военновъздушен самолет 737 във въздуха на път за Ню Йорк.

След превземането на Белия дом беше съставен нов план. Правителството се местеше на север. Много на север. Всъщност толкова на север, колкото можете да си представите. Учените и правителствените лица трябваше да се съберат и да се прегрупират във въздушна база Туле в Северна Гренландия, на хиляда и двеста километра от Арктическия кръг.

Единственото хубаво, което намирах в цялата история, беше фактът, че първо щяхме да минем през Ню Йорк, за да вземем останалите учени, които трябваше да присъстват.

Страхотно, помислих си. Това означава, че ще трябва да посрещна апокалипсиса заровен в иглу заедно с Харви Салтънстол. После ми казаха, че Харви бил нахапан и убит от кучета.

– О – промълвих.

Казаха, че семействата трябва да останат, но аз не исках и да чуя.

Открих Лийхи близо до пилотската кабина.

Досега бях отказвал да се възползвам от положението си, но в този случай възнамерявах да го нап­равя с цената на всичко.

– Или ще докарате жена ми и детето ми на пистата, или ходете да си размишлявате сами в Гренландия, кретени.

Щом Клои и Илай минаха през вратата на самолета, ги тръшнах на седалката. Прегръщахме се и плакахме сякаш десет години. В един кратък мрачен период си бях помислил, че може повече да не ги видя, но за щастие, този път бях сгрешил.

Самолетът се засили и отново полетяхме във въздуха. Докато преминавахме над Канада, заваля, но машината се издигна на по-голяма височина. Щом минахме над облаците, в кабината нахлу ярко сияние. Високо от дясната ни страна изгряваше пълна луна в студеното ясно небе, а облаците под нас се простираха като сребърна коприна.