Джеймс Патерсън - Зоопарк

Хората надничат от скривалищата си и забелязват движение по улиците. Животни – леопарди, тиг­ри – се придвижват на север. Хлапе с мръсно лице уплашено се мушва под прозорец, а после отново надига глава, за да види минаващия леопард: кротък, лежерен, раменете му се движат вълнообразно, опашката му прилича на махало – той си отива. Големите котки си тръгват от града, връщат се в джунглата, където им е мястото.

Случва се по целия свят. В Лондон, Париж, Рим, Бейрут, в Айова Сити. Животните напускат градовете. Големи глутници се разпръсват, отиват си у дома като тълпа след футболен мач.

Клои е будна от два часа, когато слънцето изгрява над Ню Йорк на втория ден от глобалното спиране на енергийните мощности. Няма ток, тя пали свещ и дълго разглежда семейните снимки. Радва се, че ги взе, когато събираше багажа за евакуацията в правителствения щаб.

Усмихва се на себе си и бавно разгръща страниците на албума. Не може да прецени коя харесва повече: сватбената фотография или тази от болницата, на която държи Илай за пръв път. Или пък онази на двегодишния Илай, който преследва чайка по време на пикник на Джоунс Бийч.

Спира се на сватбената снимка, на която Оз я чака пред олтара с искрящо синя хавайска риза под смокинга. Заради изражението на лицето му, мис­ли си тя. Усмивката му, блясъкът в кафявите му очи – пълни са с радост и живот. Боже, той ѝ липсва. Боже, от раздялата наистина боли.

Но тя не може да се връща към паниката и депресията. Трябва да запази надежда. Скоро ще бъдат заедно, знае го.

Защото има ефект.

Планът има ефект.

Предишната вечер тя и още няколко учени се бяха качили на покрива на сградата. Беше държала топлата ръчичка на Илай в своята, докато гледаха към небето. Виждаха звездите.

За Клои звездите над тях бяха като нощното небе над дома от детството ѝ, фермата на дядо ѝ във френската провинция. Илай беше градско хлапе – никога не беше виждал толкова много звезди. Тя му посочваше съзвездията и планетите. Меркурий, Венера, Юпитер, Сатурн – тези примигващи далечни гиганти. Галактиката, разгъваща се в потрепваща панделка от блещукаш дим.

Можеха да видят ясно звездите, тъй като всяка светлинка в града беше угасена. Дори уличните лампи. Във вените на града не беше останала и капка електричество. Клои се беше заслушала за някаква следа от мощната вибрация, която представляваше Ню Йорк преди. Нямаше такава. Имаше само мрак и тишина. Градът беше коралова черупка от тъмнина и мълчание.

Докато държеше ръката на Илай на покрива, тя беше почувствала топли сълзи да се плъзват от ъгълчетата на очите ѝ, а после и по бузите. Сълзите ѝ се дължаха отчасти на тъга, отчасти на истинска радост да види тази ужасяваща, безполезна, самотна красота.

Има напредък, мисли си тя сега и прокарва пръст по лицето на съпруга си на снимката. Чувства го с костите си. Всички те ще преодолеят това.

След закуска Клои решава да изведе Илай на терасата да подиша чист въздух. Само пристъпването в стаята, в която животните за малко да нахлуят, кара ръцете ѝ да се изпотят, но тя си налага да не се поддава. Избутва начупените стъкла с метлата към френските прозорци, отваря ги и излизат навън.

Прелестен септемврийски ден е. Ясно синьо небе, слънце, лек бриз.

– Слушай, мамо – казва Илай.

Тя се заслушва. Единственият звук, който долавя, е шумоленето на листата, опадали от дърветата, които вятърът духа в Сентрал Парк.

– Не чувам нищо, Илай.

– Да! – възкликва той. – Някой е изключил Ню Йорк!

Клои се усмихва. Истина е. Улиците са неподвижни, тихи. Долу на Пето авеню светлината се промъква през страничните улички и се настанява на топли златни ивици върху широкия булевард.

Има нещо тъжно в това, но същевременно и прек­расно. В далечината зад дърветата покривът на хотел „Плаза“ би могъл да мине за храм на маите. Като че ли са се върнали назад във времето.

Клои прегръща сина си. Нейния малък умен топъл син. За момент, за пръв път от много време се чувства донякъде в безопасност, донякъде щастлива.

Отново се замисля за Оз. Усещането, когато докосва гърба му, шантавия му американски смях.

Той е добре. Ще го види скоро. Тя целува сина си и избърсва една сълза, която блести като бижу отстрани на носа ѝ.

Светът няма да свърши.

Подпрял гръб на една скала, която гледа към игрище за софтбол близо до въртележката в Сентрал Парк, Атила се взира във висок бял облак, който плува в океан от синьо небе над него.