Джеймс Патерсън - Зоопарк

Надигнах се, а началникът на Агенцията по национална сигурност Лийхи седна до мен. На него беше възложено да следи за ефекта от преустановяването на индустриалната дейност върху животните. Очаквах новини от него. Той се усмихна загадъчно и ми подаде чаша кафе.

– Е, напрежението ме убива – казах, прозях се и взех кафето. – Какво е положението?

Усмивката на Лийхи стана по-широка и по-весела.

– Ела да видиш, гений.

Излязохме от моята каравана и тръгнахме към друга в розовата градина, на която беше монтирана сателитна чиния. Имаше и тракащ генератор с ръчно управление. Това беше сървърното помещение. Десетина техници и военни говореха по телефона, взираха се в монитори и сочеха ярко осветени участъци на екраните.

Лийхи взе няколко листа от факса и ми ги подаде.

– Наслади се на това, Магьоснико от Оз – каза той. – В четвъртък преди изключване на захранването ни докладваха за хиляди нападения всеки ден. Виж данните от Съединените щати за вчерашния ден.

Погледнах листа.

– Правилно ли разбирам? Три? – учудих се.

– Точно така – отвърна Лийхи. – Не само това, но се чуват и все повече истории за кучета, които се връщат при собствениците си. Спирането на индустрията и комуникациите наистина се справи с пренасяния по въздуха феромон. Планът ти не беше просто точно попадение, Оз. Беше грандиозен удар. Ще станеш много прочут. Вероятно току-що спаси света.

Лийхи ме прегърна през рамо.

– Точно затова си тръгваш оттук, хлапе. Дръп­нах малко конците. Ще те върна при семейството ти в Нуева Йорк.

Погледнах го. Възможно ли беше изобщо? Имах чувството, че от седмици не съм виждал Клои и Илай.

– Сигурно се шегуваш.

– Нищо подобно. Впрягат колесницата ти в момента. Отново имаш G650 на разположение.

Замислих се за Клои, за реалната възможност да докосна съпругата си, да я прегърна, да заровя лице в шията ѝ. И Илай. Исках да вдигна това дете на раменете си и просто да вървим, да му покажа всичко, което...

Спрях. Какво правех, по дяволите? Какво си мис­лех?

Какво ми предлагаха? Да ми позволят да наруша правилата? Щом „дърпаха конците“ за мен, за колко ли още хора го правеха?

– Чакай – казах. – Изчакай секунда. Повече от всичко бих искал да видя семейството си, но е твърде рано. Още не може да се пътува. Никакви двигатели, които предизвикват изгаряне, никакво електричество в продължение на поне две седмици. Планът беше такъв. Ти го знаеш.

– Едно двайсетминутно пътуване със самолет няма да прекърши гърба на камилата, Оз. Заслужаваш го.

– Заслужавам? – възкликнах и почувствах как гневът се надига у мен. Сграбчих реверите му. – Тук е Вашингтон, нали така? Правилата са за малките хора, нали? Ние го заслужаваме. Коя част от запазването на човечеството не ви е ясна, кретени? Мис­лите си, че изключването е краят? Това е началото на началото на началото.

– Пусни ми сакото – каза Лийхи.

Аз махнах ръцете си от него.

– Мислиш ли, че ще има ефект без истински жертви? Без всички да направят жертви? Забраната за използване на бензин, мобилни телефони, електричество – тя трябва да бъде за всички. За Агенцията по национална сигурност, за военните, за ВИП персоните, дори за президента и всички членове на Конгреса. Това е едва първият етап. Не разбираш ли? Трябва да спазваме правилата, докато не стигнем до трайно решение. Ако всичко се върне към нормалното, в зоопарка отново ще настъпи време за хранене, Лийхи. Кажи на всички тлъсти котараци да затапят шампанското и да отменят чаените партита. Време е и те да изпитат затруднения като всички нас.

– Успокой се – заговори Лийхи. – Ясно ми е. Разбирам. Прав си.

– Така ли? Съмнявам се – заявих и си тръгнах. – Но се надявам да е така. В името на света.

В събота сутринта отмених всички срещи в графика си. От сенатската комисия по околна среда и благоустройство искаха да ме поздравят, а също и няколко клинични патолози от Центъра за контрол и превенция.

Ала след конфронтацията с Лийхи почти се бях поболял от мисълта, че политиците възприемат ситуацията като приключена. За тях това беше просто опит, с който да запълнят автобиографиите си, история, която да разказват на внуците си. Трябваше да разберат, че ако не се отнесат сериозно, изобщо няма да имат внуци, на които да разказват.

Вместо тези срещи направих нещо полезно, нещо, което трябваше да се направи. Записах се като доб­роволец към групата пехотинци, които почистваха улиците и събираха труповете на загиналите.