Джеймс Патерсън - Зоопарк

Издава тих скимтящ звук, почти въздишка. Раменете му увисват, мускулите се отпускат. Сега е спокоен.

Огромната глутница животни, която беше завел в Сентрал Парк няколко вечери по-рано, беше намаляла значително. Първо си тръгнаха плъховете, а след тях и котките. Останаха няколко кучета, но дори те започват да обикалят във все по-разширяващи се кръгове, бродят безцелно като електрони в нестабилен атом.

Мирисът във въздуха, който е предизвиквал Атила към действие, вече е слаб, само бегла следа от онова, което беше преди. Съсипан, изхабен, физически изтощен, той дреме на слънчевата скала. Остатъчният вкус на кръв в устата му е силен, метален, малко гнусен. Иска му се само да спи, да спи, да спи.

Дреме през целия ден, от време на време се събужда, поглежда неподвижния безмълвен град и отново задрямва. Меката светлина се отразява от белите сгради. Сладките му лъскави кафяви очи мигат морно. Вслушва се в тишината. Прекрасна е. Свежият чист въздух.

Огладнява, но това е нормален глад. Не е безум­ният смъртоносен глад. Сега не иска да убива. Жаждата за кръв е отминала като треска. Той вече оздравява.

Скоро се надига и сяда, а друго шимпанзе се покатерва върху скалата и сяда до него. Голяма женска, която е избягала от зоологическата градина в Сентрал Парк. Държи нещо в ръка. Портокал. Прилича на огнена топка в ръката ѝ, на слънце. Обелва го с дългите си пръсти и го предлага на Атила. Той го разделя на две и ѝ връща едната половина.

Изяждат заедно портокала. Приятно му е да усеща хладния сладък и лепкав сок в устата си. Женската се сгушва в него, започва да пощи козината му. Скоро двамата лежат на топлия камък. Атила чувства нейната топлина и топлината на земята и това го успокоява. Затваря очи и отново се оставя на съня.

Още два дни срещи се процедиха като утайка. На светлината от фенери и свещи се виждаше зле, а в помещенията беше горещо, затова консултациите се провеждаха навън в розовата градина. Седяхме край масите на метални градински мебели и ползвах­ме тежести, за да не отлетят листовете ни от бриза на южната морава.

От целия този военен лагер на третия ден ме обзе лудост във фургона ми, докато седях затрупан с камари хартия, и отмених следобедните си срещи. Бях чул, че Вашингтон е освободен от голяма част от ордите животни, и исках сам да се уверя в това.

Видях сержант Алварес да излиза от столовата на лагера и го убедих да дойде с мен. Срещнахме се няколко минути по-късно при североизточния портал. Той беше в пълно бойно снаряжение и държеше гладка плоска черна пушка с цилиндричен накрайник.

– Как е глезенът? – попитах.

– По-добре. Харесваш ли патерицата ми? – попита и размаха чудовищното си оръжие. Обясни ми, че е автоматична пушка АА-12, която може да изстреля напълно автоматично трийсет и два патрона само докато мигнеш с очи.

– Абсурдно унищожително, но може и да се окаже правилното оръжие, в случай че се натъкнем отново на кръвожадна сган – заключи Алварес. – Тъкмо ни ги раздадоха. Нарекох моето Джъстин.

– Джъстин?

– Моят човек, Джъстин Кейс.

Извън загражденията на Белия дом градът изглеж­даше спокоен, тих. Тишината беше най-изумителна от всичко. Чуваше се дори вятърът.

Централната зона все още беше заградена с кордон, но вече разрешаваха на някои от гражданите да проверят собствеността си. Спряхме и поговорихме с няколко души, които идваха от къщите си в града – двама студенти, медицински сестри от Джорджтаун, агент от ФБР, жена лобист и сина ѝ. Като че ли Вашингтон се беше превърнал в село.

Засега.

Хората ми се видяха оптимистично настроени и готови да сътрудничат. Но знаех, че това е едва началото. Това беше меденият месец. Как щяха да се чувстват след една седмица без горещ душ и климатик? При зависимостта от хранителни доставки колко време щеше да мине, преди да изгладнеят?

Намирахме се на Конститюшън Авеню, когато от ъгъла се зададе куче. Беше черен лабрадор, а Алварес вдигна оръжието на рамото си с мигновена бързина, готов да пръсне животното на парченца. Кучето дори не ни погледна. Продължи по улицата и спря само за да се облекчи върху противопожарен кран.

Двамата с Алварес се спогледахме. После избухнахме в смях.

– Представи си „Таймс“. Вече знам какво ще е водещото заглавие утре – казах. – „Куче препикава хидрант!“

Същата вечер и през по-голямата част от следващия ден с Чарлс Гро присъствахме на романтични политически срещи на свещи с представители на Центъра за контрол и превенция и различни военни подразделения. След бърза вечеря подремвах на канапето в караваната си, паркирана на южната морава, но усетих някой да ме дърпа за крака.