Даниъл Силва - Портретът на един шпионин

От другата страна на реката, партито в Лангли продължи до края на седмицата. Празнуваха заради добре свършената работа. Празнуваха заради превъзходството на техническите си средства. Празнуваха заради факта, че най-сетне бяха съумели да надхитрят своя неприятел. Но най-вече празнуваха заради Ейдриън Картър. Служителите на ЦРУ се уверяваха едни други, че тази операция е едно от неговите най-сериозни постижения. Черните точки бяха изтрити, греховете - опростени. Нямаше значение, че Рашид и Малик са все още на свобода. Засега поне те бяха терористи без терористична мрежа. И заслугата за това бе изцяло на Картър.

Рашидистан продължаваше да оперира, но редиците му бяха оредели вследствие на поредица спешни преназначения. Това, което бе започнало като свръхсекретна операция за събиране на разузнавателна информация, сега беше работа най-вече за полицаи и прокурори. Екипът вече не следеше потока на пари през терористичната мрежа. Вместо това се водеха ожесточени спорове с адвокати от Министерството на правосъдието кои улики са приемливи и кои не бива да виждат бял свят. Никой от тези адвокати не се допита до Габриел Алон - легендарния, но своенравен син на израелското разузнаване, - понеже никой от тях не знаеше, че той е там.

Колкото повече операцията наближаваше своя завършек, толкова повече и Габриел мислеше за напускане. По искане на булевард „Цар Саул“ той проведе поредица от срещи и договори установяването на трайна система за обмен на разузнавателна информация, макар и с пълното съзнание, че американците няма да спазят договорката.

Споразумението беше тържествено подписано по време на скромна церемония в кабинета на директора, след което Габриел се отправи към отдел „Личен състав“, за да върне зеления си пропуск. Онова, което можеше да стане за пет минути, му отне повече от час, гьй като го накараха да подписва безчет писмени обещания, нито едно от които той не възнамеряваше да спази. Когато мастилената жажда на чиновниците от „Личен състав“ най-сетне бе утолена, униформен охранител придружи Габриел обратно до фоайето. Той остана там няколко минути, за да погледа как гравират нова звезда в Мемориалната стена на ЦРУ, а след това излезе в първата за тази кратка вашингтонска пролет гръмотевична буря.

Когато стигна Джорджтаун, дъждът вече бе спрял и слънцето отново грееше ярко. Двамата с Киара излязоха на обяд в старомодно ресторантче близо до Американския университет. След това се разходиха обратно до Тънлоу Роуд, за да си опаковат багажа за тръгване. Пред входа на жилищната сграда завариха брониран черен „Кадилак Ескалейд“, чийто ауспух дискретно пушеше. Едното стъкло се смъкна и нечия ръка им направи знак да приближат. Беше Ейдриън Картър.

- Проблем ли има? - попита го Габриел.

- Зависи от гледната точка.

- Не може ли по същество, Ейдриън? Бързаме за полета.

- Всъщност си позволих волността да анулирам самолетните ви билети.

- Колко съобразително!

- Влизайте.

ПЛЕЙПС, ВИРДЖИНИЯ

Къщата се намираше на най-високото място на хълма сред горичка от дъбове и брястове. Имаше потъмнял меден покрив и две веранди, които гледаха към зелено пасище. Сред съседите се бе разпространил слух, че собственикът е заможен вашингтонски лобист на име Хюит. В действителност вашингтонски лобист на име Хюит не съществуваше - или поне не такъв, който да притежава ферма на площ четиридесет акра, разположена на три километра източно от град Плейнс по шосе 601. Името бе избрано на случаен принцип от компютрите в Централното разузнавателно управление, което притежаваше и управляваше фермата с помощта на фирма фантом. Управлението притежаваше и трактора, Джон Диър“, пикала „Форд“, косачката „Буш Хог“ и двата дорести коня. Единият от тях се казваше Колби, а другият - Хелмс. Според зевзеци от Управлението, и двата коня, подобно на всички служители, ежегодно бяха подлагани на полиграф, за да бъде проверено дали не са станали изменници.

През следващия следобед двата коня пасяха свежата трева в далечния край на пасището, когато кадилакът с Габриел и Киара се появи по чакъления път. Охранител от ЦРУ ги въведе в къщата и след като пое връхните им дрехи и мобилните телефони, им даде знак да влязат в една просторна стая. Вътре те завариха Узи Навот, който с копнеж се взираше в бюфета, и Дри Шамрон, който водеше отчаяна битка с един термос за кафе с помпичка. До незапалената камина седеше Греъм Сиймор, облечен като за дълъг уикенд в английската провинция. До него бе седнал Ейдриън Картър и сключил вежди, слушаше Джеймс Маккена, който шепнеше в ухото му.