Даниъл Силва - Портретът на един шпионин

Прекоси Пето Авеню. Дина се бе облегнала на каменната стена на Сентрал Парк с черно-бяла куфия 1 около врата. На няколко крачки южно от нея Ели Лавон си купуваше безалкохолна напитка от уличен продавач. Габриел го подмина, без да каже и дума, и се отправи към сергиите с антикварни книги на ъгъла с Източна 60-а улица. Привлекателна жена стоеше сама край една от масите, сякаш убивайки време преди среща. Тя задържа погледа си сведен надолу в продължение на няколко секунди след появата на Габриел, а после го изгледа продължително, без да каже нищо. Имаше тъмни коси, смугла маслинена кожа и големи кафяви очи. Лека усмивка оживяваше лицето й. Не за първи път Габриел изпита странното усещане, че го наблюдава ликът от някоя картина.

- Наистина ли бе необходимо да идвам с проклетото метро? - попита Зоуи Рийд с изискания си британски акцент.

- Трябваше да сме сигурни, че никой не те следи.

- Щом си тук, значи, не ме следят.

- Чиста си.

- Какво облекчение - дяволито каза тя. - В такъв случай можеш да ме заведеш в хотел „Пиер“ за едно питие. От шест сутринта съм накрак.

- Опасявам се, че лицето ти е твърде популярно за там. Превърнала си се в истинска звезда, откакто се премести в Америка.

- Винаги съм била звезда - игриво възрази тя. - Все пак не се брои, докато човек не се появи по телевизията.

- Дочувам, че ще правиш собствено телевизионно предаване.

- В най-гледаното време. Идеята е за пиперливо новинарско токшоу, с акцент върху глобалните въпроси и бизнеса. Искаш ли да те поканя като гост в първото предаване? - Тя сниши глас и добави съзаклятнически: - Можем най-сетне да разкрием пред света как заедно провалихме иранската ядрена програма. Ще постигнем рекорден рейтинг. Мъж среща девойка. Съблазнява я. Девойката открадва тайните му и ги предава на израелските тайни служби...

- Не мисля, че някой ще повярва на това.

- Но нали в това е очарованието на американските кабелни новинарски телевизии, скъпи. Не е нужно да бъдат правдоподобни. Важното е да забавляват хората. - Тя обърса дъждовна капчица от бузата си и попита: - На какво дължа честта? Едва ли е поредната проверка за сигурност.

- Аз не се занимавам с проверки на сигурността.

- Така си и мислех. - Тя взе една книга от близката маса и я обърна с корицата към Габриел. - Чел ли си този роман? Героят прилича на теб по характер. Раздразнителен, себичен, но с особена чувствителност, която привлича жените.

- Тази е повече по вкуса ми - рече той и взе в ръка позахабена монография за Рембранд.

Зоуи се засмя.

- Моля те, позволи ми да ти я подаря.

- Няма да се побере в багажа ми. Пък и вече я имам.

- Разбира се, как не се сетих. - Тя върна романа на мястото му и с престорена небрежност погледна към Пето Авеню. - Виждам, че си довел двама от помощниците си. Ако не се лъжа, когато бяхме в обезопасената къща в Хайгейт, ги наричаше Макс и Сали. Едва ли са най-правдоподобните кодови имена, ако питаш мен. Звучат по-скоро като имена на ирландски хрътки, отколкото на професионални шпиони.

- В Хайгейт няма обезопасена къща, Зоуи.

- А, да, вярно. Било е просто лош сън - рече тя и се усмихна за кратко. - Всъщност не всичко в него беше лошо, нали, Габриел? До края нещата вървяха доста гладко. Но така е с любовните истории. Те винаги приключват катастрофално и неизменно някой остава наранен. Обикновено жената.

Тя взе монографията за Рембранд и запрелиства страниците й, докато стигна до картина с наименование Портрет на млада жена.

- За какво си мисли тя според теб? - попита Зоуи.

- Изпитва любопитство - отвърна Габриел.

- Относно какво?

- Относно човек от миналото й, който отново се е появил в живота й без предупреждение.

- А защо се е появил?

- Защото се нуждае от услуга.

- Последния път, когато тя е чула тези думи от него, насмалко да я застигне смъртта.

- Този път не е такава услуга.

- А каква?

- Има идея за новото й предаване.

Зоуи затвори книгата и я върна на масата.

- Тя е готова дз го изслуша. Но не се опитвай да я подведеш. Не забравяй, Габриел, тя е единственият човек на света, който винаги разпознава, когато лъжеш.

Дъждът спря, когато влязоха в парка. Те бавно подминаха часовника „Делакорт“, а после се отправиха към входа на Литературната алея. През повечето време Зоуи слушаше мълчаливо, прекъсвайки го само за да го провокира с някой коментар или за да поиска уточнение. Във въпросите й прозираше присъщата й интелигентност и проницателност, която я бе превърнала в един от най-уважаваните и вдъхващи страх разследващи журналисти в света.