Даниъл Силва - Портретът на един шпионин

- Не съм казвал, че ще е лесно.

- Но явно имаш някого предвид.

Габриел хвърли поглед към баскетболното игрище, където един от охранителите на Картър крачеше бавно.

- Какво има? - запита Картър. - Нямаш ли ми доверие?

- Не става дума за теб, Ейдриън. А за онези осемстотин хиляди души във вашата разузнавателна общност, които имат достъп до засекретена информация.

- Все още умеем да ограничаваме достъпа до информацията по отдели.

- Кажи това на вашите приятели и съюзници, които допуснаха да развивате проекти на черно на тяхна почва. Убеден съм, че сте им обещали програмата да остане в пълна тайна. Уви, сега за нея може да бъде прочетено на първа страница на „Уошингтьн Поуст“.

- Така е - мрачно потвърди Картър. - Спомням си, че четох нещо за това.

- Човекът, когото имаме предвид, идва от държава, с която имате близки връзки. Ако се разчуе, че въпросната личност работи с нас... - Габриел замълча за миг. - Да кажем, че последиците няма да се ограничат единствено до неприятни репортажи в пресата. Може да загинат още хора, Ейдриън.

- Поне ми кажи каква ще е следващата ви стъпка.

- Трябва да се свържа с една позната в Ню Йорк.

- Познавам ли я?

- Само по име. Преди време беше разследващ репортер за „Файненшъл Джърнъл“ в Лондон. Понастоящем работи за Си Ен Би Си.

- Имаме правило да не работим с репортери.

- Но ние нямаме. А както и двамата добре знаем, тази операция е израелска.

- Внимавайте къде стъпвате. Не искам да станете тема на вечерните новини.

- Имаш ли и друг полезен съвет?

- Разговорите, които записахме, може да са подвеждащи - каза Картър, изправяйки се. - Но пък може и да не са.

Той се обърна и без да каже нищо повече, се отправи към своя „Ескалейд“, следван от телохранителя си. Габриел остана още малко на пейката, взрян в празната люлка, която се поклащаше на вятъра. След няколко минути и той излезе от парка и се отправи на юг по плавния наклон на Тридесет и четвърта улица. Два мотоциклета, карани от слаби мъже с черни каски, избръмчаха покрай него и се изгубиха в мрака. В този миг в съзнанието му изплува един образ - жена с гарвановочерна коса и обезумял поглед, коленичила край трупа на баща си на кея „Сен Пиер“ в Кан. Звукът на мотоциклетите заглъхна в далечината, с него си отиде и споменът за жената. Габриел пъхна ръце в джобовете на палтото си и продължи по улицата, без да мисли за абсолютно нищо, докато дърветата край него плачеха със златни листа.

В същия момент във вашингтонския квартал Пали-сейдс един автомобил спря до уличния бордюр пред къща с дървена обшивка. Беше „Форд Фокус“, собственост на Елис Койл от ЦРУ. Негова беше и неголямата къща, която приличаше по-скоро на вила, но значително бе изцедила финансовите възможности на собственика си. След много години, прекарани отвъд океана, го бе обзел копнежът да се установи в някое немного скъпо градче в Северна Вирджиния, но Нора бе настояла да живеят във Вашингтон, за да е по-близо до клиентите си. Съпругата на Койл бе детски психолог - според него странен избор на кариера за жена, чиято утроба никога не е раждала. До работното си място Нора обикновено ходеше пеш по спокойния булевард „Макартър“ - маршрут, коренно различен от този, който се налагаше да изминава Койл по два пъти всеки ден, пресичайки река Потомак. Известно време си бе налагал да слуша в колата Ню Ейдж музика за успокоение на нервите, но бе установил, че тя го напрягаше още повече. Затова напоследък предпочиташе да слуша аудиокниги. Наскоро бе изслушал шедьовъра на Мартин Гилбърт за живота на Уинстън Чърчил. Заради ремонтите по Чейн Бридж това му бе отнело по-малко от седмица. Койл винаги се бе възхищавал от решителността на Чърчил. Напоследък самият той също проявяваше решителност.

Койл изключи двигателя. Налагаше се да паркира на улицата, понеже къщата, за която бе платил почти милион долара, не разполагаше с гараж. Първоначално се бе надявал, че къщурката ще им послужи за временно жилище, което впоследствие ще заменят за по-голям имот в Кент, Спринг Вали или дори Уесли Хайтс. Но напоследък с ужас наблюдаваше как цените на имотите стремглаво се покачват, далеч превишавайки възможностите на държавната му заплата. Единствено най-заможните обитатели на Вашингтон - адвокатите кръвопийци, корумпираните лобисти и журналистите знаменитости, с които се сблъскваше всеки ден по коридорите в Управлението - можеха да си позволят ипотека по тези места сега. Дори в Палисейдс спретнатите дървени къщи една по една биваха разрушавани и на тяхно място изникваха истински палати. Съседът на Койл - преуспял юрист на име Роджър Бланкман, наскоро си бе издигнал колосална сграда, чудо на модерната архитектура, която хвърляше дългата си сянка върху доскоро слънчевата градинка на Койл. Невъзпитаните хлапета на Бланкман редовно влизаха в градината на Койл, също както и армията му от озеленители, които непрекъснато подобряваха външния вид на хвойната и живия плет. Елис си го връщаше, като тровеше импациенсите на съседа си. Беше човек, който вярваше в ефикасността на подмолните действия.