Даниъл Силва - Портретът на един шпионин

Сега той седеше неподвижно зад волана, загледан в светлината, идваща от кухненския му прозорец. Представяше си в подробности сцената, която предстоеше да се разиграе, защото тя се повтаряше всяка вечер. Нора щеше да седи край кухненската маса с първата си чаша мерло и да преглежда пощата, слушайки някакво отвратително предаване по общественото радио. Щеше да го целуне разсеяно и да му напомни, че трябва да изведе Люси, техния черен лабрадор ритрийвър, да облекчи вечерната си нужда. Подобно на къщата в Палисейдс, и кучето беше идея на Нора, но впоследствие грижата за естествените потребности на животното бе прехвърлена на Койл. Обикновено Люси получаваше вдъхновение в Батъри Кембъл Парк - гъста горичка, която бе за предпочитане жените да избягват. Понякога, когато Елис бе настроен особено бунтарски, той въобще не си правеше труда да събира изпражненията на Люси. И това не беше единственият бунтарски акт от негова страна. Той си позволяваше и някои неща, които усърдно криеше и от Нора, и от колегите си в Лангли.

Една от ревниво пазените му тайни беше Ренате. Двамата се бяха запознали година по-рано в бара на брюкселски хотел. Койл беше изпратен там от Лангли на среща на висши представители на западни контратерористични служби. Ренате, която бе фотограф, беше пристигнала от Хамбург да направи снимки на някакъв защитник на човешките права за списанието, за което работеше. Двете нощи, които прекараха заедно, бяха най-страстни-те в живота на Елис Койл. Двамата отново се срещнаха три месеца по-късно - Койл си бе измислил фалшив претекст да отиде в Берлин за сметка на данъкоплатците, - после пак след месец, когато Ренате пристигна със самолет във Вашингтон, за да отрази събрание на Световната банка. Тогава в любовните си игри достигнаха нови висоти, а и емоционалната им привързаност се задълбочи. Ренате, която не бе омъжена, го умоляваше да напусне жена си. Койл, с мокро от сълзи лице, я уверяваше, че желае това повече от всичко друго. Но и той на свой ред имаше една молба: да го изчака. Щеше да отнеме известно време, убеждаваше я, но нямаше да е трудно. Той разполагаше с достъп до тайни - тайни, които можеше да превърне в злато. Дните му в Лангли бяха преброени. Както и нощите, в които щеше да се завръща при Нора в скромната им къщичка в Палисейдс.

Той излезе от колата и се запъти към къщата. Нора носеше старомодна плисирана рокля, дебели чорапи и чифт очила с формата на полумесец, които според него никак не й отиваха. Койл прие вялата й целувка и промърмори: „Разбира се, скъпа“, когато тя го подсети, че Люси трябва да бъде изведена.

- И недей да се бавиш, Елис - добави тя, гледайки със смръщени вежди сметката за тока. - Знаеш колко самотно ми става, когато те няма.

Койл приложи техника, усвоена по време на обучението му в ЦРУ, за да потисне чувството за вина. Когато излезе отново навън, видя как Бланкман паркира огромния си мерцедес във втората клетка на огромния си гараж за три коли. Люси изръмжа гърлено и задърпа Койл в посока булевард „Макартър“. От другата страна на широкия път се намираше входът за парка. Кафява дървена табела предупреждаваше, че е забранен за велосипедисти и че кучетата трябва да се водят само на повод. На циментовата основа на табелата, частично скрита от бурени, се виждаше следа от тебешир. Койл освободи Люси от каишката и я пусна да тича на воля из парка. После изтърка тебешира с върха на обувката си и я последва.

НЮ ЙОРК

Забележително точно бяха предадени записаните тревожни разговори между терористи на следващата сутрин в „Ню Йорк Таймс“. Габриел внимателно прочете материала в скоростния влак между Вашингтон и Ню Йорк. На съседната седалка някакъв вашингтонски политически консултант през цялото време викаше по мобилния си телефон. На всеки двайсет минути облечен в полувоенна униформа полицай обхождаше вагона с куче, обучено да надушва бомби. Очевидно в Министерството на вътрешната сигурност на САЩ най-сетне бяха осъзнали, че скоростните влакове по линиите на държавната компания „Амтрак“ са също потенциална мишена за терористите.

Студен дъждец посрещна Габриел, когато той излезе от гара Пенсилвания. Въпреки това, прекара следващия час, обикаляйки улиците из центъра на Манхатън. На ъгъла на Лексингтън Авеню и Източна 63-а улица той видя Киара, която се взираше през витрината на магазин за обувки. Към дясното си ухо бе притиснала мобилен телефон. Ако телефонът беше на лявото й ухо, това щеше да означава, че някой следи Габриел. Очевидно обаче ситуацията не бе такава и той можеше да продължи към целта си.