Джонатан Келерман - Кръвна проба

Когато останахме сами, той затвори вратата на караваната с ритник и седна срещу мен, с гръб към стената. Гледах като втрещен двойното дуло на пушката — смъртоносни осем милиметра.

— Налага ми се да те убия.

Каза го спокойно, после продължи с извинителен тон:

— Нищо лично, нали разбираш? Но ние сме семейство, а ти си заплаха за нас.

Последното нещо, което желаех да изразя, бе скептицизъм и бях сигурен, че не го направих. Но физическият му радар бе подготвен за стрелба и не се знаеше какво ще накара този параноик да натисне спусъка. Той започна да се върти нервно и насочи пушката, като се целеше в тънката просека между веждите ми. Пъчеше масивните си рамене и ме гледаше с лош поглед.

— Ние сме семейство. Не се нуждаем от кръвна проба, за да го докажем.

— Разбира се, че не — съгласих се аз, а в устата ми сякаш имаше памук. — Важна е емоционалната връзка.

Той ме погледна строго, за да се увери, че не го подигравам. Надянах маската на искреността и замръзнах с този израз на лицето.

Брадвата се клатеше свободно в ръката му, а наточеното й острие стържеше по пода.

— Точно така. Важни са чувствата. Нашите чувства бяха изковани в болка. Ние сме трима против целия свят. Нашето семейство е такова, каквото трябва да бъде — светиня против цялата онази лудост навън. Зона на спасението. Красиво и скъпоценно. И аз съм длъжен да го закрилям.

Нямах план за бягство. В момента даже надежда за спасение нямах. Можех единствено да спечеля малко време като го накарам да говори.

— Разбирам те, ти си главата на семейството.

Сините очи излъчиха топлина, като пламъци от запален бензин.

— Единственият, който някога е бил. Другите двама бяха сатани, родители само на книга. Те злоупотребиха с правата си. Опитаха се да разрушат семейството отвътре.

— Знам, Дъг. Тази вечер бях в къщата. Видях оранжерията. Прочетох някои от дневниците на Суоуп.

Лицето му се смрази в ужасяващ израз. Той сграбчи брадвата и я хвърли напосоки. Тя се заби в отсрещния шкаф. Караваната се разтресе, а завесата се разлюля. Това движение не му костваше абсолютно никакво усилие, дори ръката, която държеше пушката не трепна. Зад завесата нещо прошава, но момичето не се появи.

— Отидох да унищожа тази помийна яма тази нощ — промълви той, като размахваше оръжието — с това. Да разбия целия този идиотски коптор. Да разглобя къщата летва по летва. Да я изгоря до основи. Но когато пристигнах там, катинарът бе разбит и затова се върнах. Добре че го направих.

Пое дълбоко въздух и го остави да излезе със съскане. Потеше се силно и капчиците се стичаха по лицето му. Отново се преборих със страха си и се насилих да мисля трезво. Трябваше да отвлека вниманието му към престъпленията на Суоуп, само и само да не мисли за мен.

— Това е престъпно място. Трудно е за вярване, че хора са живели по този начин.

— За мен не е странно, човече. Преживял съм го. Точно както и сестричката ми. Моят старец ме мамеше и биеше и дълго време ми повтаряше, че съм боклук. А кучката, която казваше, че е моя майка, само стоеше и наблюдаваше. Различни сцени от един и същи филм. Когато казах: „изковани в болка“, това исках да изразя.

Докато говореше за униженията, на които е бил подлаган, много неща си дойдоха на мястото: спряното развитие, ексхибиционизмът, ненавистта и паниката, когато се споменеше баща му.

— То си е пръст на съдбата, това, че Нона и аз се срещнахме — каза с доволна усмивка. — Никой от нас не би могъл сам да се справи. Но някакво чудо ни събра заедно. Превърна ни в едно семейство.

— От колко време сте семейство?

— От години. Бях свикнал да идвам тук през лятото, разработвах това поле, копаех и заривах кладенци. Старото копеле имаше страхотни планове за това място. „Кармайкъл Ойл“ щеше да съсипе земята, да я разрови и да изстиска всяка нефтена капка от нея. За съжаление, тя се оказа суха като вимето на мъртва крава.

Засмя се, удряйки дръжката на брадвата в пода.

— Мразех тази работа. Бе мръсна, унизителна и скучна, но той ме принуждаваше да я върша. Всяко лято — като затворническа присъда. Използвах всеки шанс, за да се измъкна, скитах на стоп по черните пътища, за да подишам чист въздух. Измислях всякакви шибани начини да му отмъстя. Срещнах я един ден, когато се разхождах из гората. Тя беше на шестнайсет и бе най-хубавото нещо, което някога бях виждал. Седеше на един пън и плачеше. Видя ме и се уплаши до смърт, но аз й казах, че няма страшно.

Красивото му лице помръкна и се изкриви от яд.