Джонатан Келерман - Кръвна проба

— Недей да бързаш — рече той великодушно, сякаш искаше да си запази главната роля.

И преди бе играл тази сцена и упорито се опитваше да запази хладнокръвие и контрол. Но знаех, че е неустойчив като азот и може да си изгуби ума, ако бъде провокиран. Номерът беше да го разсея достатъчно, че да откъсне поглед от мен и след това да избягам. Или да го нападна. Това бе хазарт на живот и смърт, защото внезапното избухване би могло да го накара да дръпне спусъка. Но от тази гледна точка нямах какво да губя, пък и мисълта да му се оставя без съпротива ме отвращаваше.

— Решавай.

— Това е глупав избор, Дъг, и ти го знаеш.

— Какво?

— Казвам, че си кръгъл глупак.

Той изръмжа, обърна се, захвърли пушката и ме сграбчи за яката на ризата като я дърпаше здраво. Вдигна брадвата и замахна във въздуха.

— Само да си мръднал, ще те насека на парчета като сирене.

Дишаше тежко и яростно, а потта блестеше на челото му. От тялото му лъхаше животинска миризма.

Ритнах го силно в слабините. Той извика от болка и инстинктивно отпусна хватката си. Аз се отдръпнах, паднах на земята и търтих да бягам заднешком като рак, жулейки до кръв коленете и дланите си. Докато се опитвах да се изправя, кракът ми допря нещо кръгло. Беше метална пружина. Претърколи се, а аз паднах по гръб.

Кармайкъл зареди оръжието и го насочи към мен. Дишаше тежко като разярено дете. Острието на брадвата блесна на лунната светлина. На фона на черното небе силуетът му изглеждаше грамаден и някак нереален.

Изправих се отново на колене и се отдалечих от него пълзешком.

— Много говориш и си невъзпитан — каза той задъхано. — Дадох ти възможност да свършиш в мир. Опитах се да бъда справедлив, но ти не го оцени. Сега вече ще те заболи. Ще те убия с това.

За да звучи по-убедително, той вдигна брадвата.

— Ще те убия бавно. Ще те направя на пихтия къс по къс, ще те мъча дълго време. Накрая ще ме молиш за куршум.

Някаква фигура се показа иззад петролните варели.

— Свали брадвата, Дъг.

На светлината различих стройната здрава фигура на шериф Хутън. 45-милиметровият „Колт“ заприлича на никелирана ръка.

— Казах да свалиш брадвата — повтори той и насочи огнестрелното оръжие към гърдите на Кармайкъл.

— Остави ни на мира, Рей — каза русокосият, — трябва да довърша започнатото.

— Не и по този начин.

— Няма друг начин — настояваше Кармайкъл.

Човекът на реда поклати глава.

— Току-що говорих с един тип на име Стърджис, от отдел „Убийства“ в Лос Анджелис. Питаше за този лекар. Явно някой се е опитал да го застреля снощи, но е убил грешния човек. На следващия ден докторът е изчезнал. Търсят го доста сериозно. Сетих се, че може да е тук.

— Той се опитва да разтури семейството ми, Рей. Нали ти сам ме предупреди за него.

— Объркал си се, момче. Казах ти, че ме е питал за задния път и те предупредих да си намериш друго скривалище. Не съм те подтиквал да убиваш човека. Сега хвърли брадвата и ще поговорим спокойно.

Беше хванал пистолета здраво и ме гледаше.

— Много е глупаво от ваша страна да си врете носа тук, докторе.

— Струваше ми се по-добре от това да бъда неподвижна мишена. Освен това тук има дете, което се нуждае от медицинска помощ.

Той яростно поклати глава.

— Момчето ще умре.

— Не е вярно, шерифе. Ние можем да го лекуваме.

— Така ми казаха и за жена ми. Позволих им да я разрежат и да я натъпчат с отрови, а ракът я изяде по същия начин. — Той отново се обърна към Кармайкъл. — До определен момент те поддържах, Дъг, но ти отиде твърде далеч. Остави брадвата.

Двамата се втренчиха един в друг. Видях възможност да се отскубна.

Кармайкъл ме видя и замахна с оръжието си.

45-милиметровият гръмна. Кармайкъл отскочи и извика от болка. Той стисна раната, а кръвта изтичаше през пръстите му. Колкото и невероятно да беше, в другата си ръка продължаваше да държи брадвата.

— Ти — ти ме рани — промърмори той, сякаш не можеше да повярва.

— Само те одрасках — рече Хутън с равен глас. — Няма да умреш. А сега хвърли проклетата брадва, момче.

Станах и малко по малко започнах да се приближавам към захвърленото оръжие, като се пазех от замаха на русокосия.

Врата на караваната се отвори и по пътеката се разля студена бяла светлина. Нона се затича, викайки името на Кармайкъл.

— Сестричке, вземи пушката — изкрещя той.

Заповедта се процеди между стиснатите му от болка зъби. Ръката, която държеше брадвата, трепереше. Другата бе аленочервена от китката до върха на пръстите. Гъстата кръв се стичаше по кокалчетата и капеше на земята.