Джонатан Келерман - Кръвна проба

Очите му невинно се разшириха.

— Гробът вече бе избран. Трябваше някой да го запълни.

Той подпря брадвата на готварската печка, бръкна в една от пазарските торби и извади голяма праскова.

— Искаш ли една?

— Не, благодаря.

— Хубави са. И за тебе също са полезни. Съдържат калций и калий, много витамин A и C. Ще си направиш прощална гощавка.

Поклатих отрицателно с глава.

— Достави си удоволствие.

Той отхапа голямо парче от плода и облиза сока от края на мустаците си.

— Аз не съм заплаха за вас — казах аз, като подбирах внимателно думите си, — просто искам да помогна на малкото ви братче.

— Как? Като го натъпчеш с отрови? Прочетох всичко за лекарствата, които искат да използват при лечението му. Именно тези гадости причиняват рак.

— Нямам намерение да те лъжа като кажа, че лекарствата, с които ще го лекуват, са безобидни. Много са силни, отрови, както ти ги нарече. Но това се предприема, за да бъде унищожен ракът.

— Звучи ми много шантаво.

Той стисна челюстта си и брадата му проблесна.

— Тя ми разказа всичко за докторите там. Кой казва, че ти си нещо по-различно от тях?

Той привърши с прасковата и хвърли костилката в умивалника. Взе слива и я запрати на същото място.

— Хайде — каза той и взе брадвата. — Ставай. Време е да свършваме с това. Искаше ми се да те бях улучил първия път, с пушката. Нямаше дори да усетиш, какво те е ударило. Сега ще ти се наложи малко да страдаш, докато чакаш да се случи.

Тръгнах към вратата с дуло, опряно в кръста.

— Отвори я бавно и внимателно — инструктира ме Кармайкъл. — Дръж ръцете си на тила и гледай право напред.

Подчиних му се разтреперан и чух скърцането на завесата и гласа на Нона.

— Няма нужда да го нараняваш, Дъг.

— Прибирай се вътре. Остави това на мен.

— Но той може и да е прав. Ууди гори…

— Казах, че аз ще се оправя — отвърна грубо русокосият, внезапно изгубил търпение.

Безмълвният й отговор го накара да омекне.

— Извинявай, сестричке. Положението е тежко и всички сме напрегнати. Като свърша с този ще се заема с Ууди. Сега му капни малко витамин B 12. Ще ти покажа как да смъкнеш температурата на малкия. След няколко седмици той ще бъде здрав и ще се махнем оттук. Само след месец ще го уча да цепи вълните.

— Дъг, аз… — започна пак тя.

Надявах се, че ще продължи да защитава каузата ми като по този начин ще го накара да се разсее и ще ми помогне да избягам. Но тя спря на средата на изречението. Тихите й стъпки бяха последвани от затварянето на завесата.

— Движение — каза Кармайкъл. Ядоса се от намека за съпротива и изрази яда си като завря стоманата в бъбрека ми.

Бутнах вратата и излязох в мрака. Стори ми се, че вони на химикали по-силно и че хълмът е съвсем опустял. Неизползваните машини, от които бяха останали само ръждиви развалини, лежаха проснати мълчаливо и равнодушно из безплодната земя. Мястото бе твърде грозно, за да умра там.

Кармайкъл ме буташе през коридора, образуван от наредените петролни варели. Погледът ми се стрелкаше насам-натам в търсене на възможност за бягство, но черните цилиндри представляваха висока метална барикада, безмилостно непробиваема.

На няколко метра от края на коридора той започна да говори. Предлагаше ми възможности.

— Мога да те убия както си изправен или клечиш, или в легнало положение — като Суоуп. Ако пък предпочиташ, можеш да потичаш, да направиш малко гимнастика и да отвлечеш съзнанието си от това, което те очаква. Няма да ти кажа след колко крачки ще стрелям, така че можеш да си въобразиш, че просто правиш джогинг. Все едно си на маратон. Аз лично се чувствам прекрасно, когато тичам. Може и ти така да се почувстваш. Използвам тежък заряд и няма да усетиш болка. Все едно че тичаш много бързо.

Коленете ми се разтрепериха.

— Хайде бе, човече. Не се излагай. Дръж се на положение.

— Смъртта ми няма да ти помогне с нищо. Полицията знае, че съм тук. Ако не се върна, ще дойдат и ще преровят мястото.

— Няма страшно. Щом ти излезеш от играта, ние изчезваме.

— Момчето не може да пътува в това състояние. Ще го убиеш.

Дулото ме прободе болезнено.

— Не са ми нужни съветите ти. И сам мога да се оправя.

Вървяхме мълчаливо докато стигнахме входа на металното преддверие.

— И така, как предпочиташ: да стоиш или да бягаш?

Пред мен се простираха стотина метра равна, пуста земя. Мракът щеше да ме прикрие донякъде, но въпреки това Кармайкъл щеше лесно да ме улучи. Отвъд празното пространство имаше хълмове от отпадъчни метали — ламаринени ленти, кълба жица и сондажната кула, зад която бях скрил „Севил“-а. Твърде оскъдни прикрития, но ако успеех, щях да спечеля време за обмисляне на по-добър план.