Джонатан Келерман - Кръвна проба

Забременяването на момичето не било случайност. Напротив — такава била крайната цел на Суоуп, дозирана и пресметната. Той бил търпелив и методичен. Изчакал да порасне още малко — да стане на четиринайсет — и да я оплоди, така че здравето на ембриона да се оптимизира. Стриктно отбелязвал менструалния й цикъл, за да се ориентира за овулацията. Въздържал се от сношение няколко дни, за да увеличи количеството на спермата.

Станало от първия опит. Ликувал, когато мензисът на момичето спрял. С възторг наблюдавал закръглянето на корема й. Бил сътворен „новият култивар“.

Разказах й всичко, което знаех, като подбирах думите си и говорех нежно, надявайки се, че ще успея да стигна до сърцето й. Слушаше с безизразно лице, гълташе алкохол, докато клепките й се затвориха.

— Той те е превърнал в жертва, Нона. Използвал те е, а после те е обезличил, когато всичко е свършило.

Главата й мръдна една забележимо.

— Сигурно си била толкова изплашена — да носиш дете в утробата си, когато самата ти все още си била в детска възраст. И си била изпратена далече, за да не разбере никой.

— Там бе пълно с лесбийки — промърмори тя, като заваляше думите.

— В Мадронас ли беше?

Отново отпи.

— По дяволите. Лас Дяволските Мадронас. Дом за Лоши Малки Гадни Момиченца. В гадното Мексико.

Главата й се отпусна на гърдите. Протегна се пак за бутилката.

— Огромни Дебели Всезнаещи Лесбийки управляваха дома. Крещяха на техния си идиотски език. Бодяха ни и ни удряха. Казваха, че сме боклук. Гаднярки.

Маймън много ясно си бе спомнил сутринта, когато бе заминала. Той бе описал очакването й заедно с куфара по средата на пътя. Изплашено до смърт малко момиченце и всичкото нещастие на света, стоварено върху плещите му. Все едно че е изпратено в изгнание, за да изкупи всички хорски грехове.

Върнала се променена, както той бе забелязал. По-тиха и кротка. Сърдита.

Сега проговори меко, пиянски.

— Толкова ме боля, докато изкарвах навън това момченце. Скимтях, а те ми запушваха устата. Мислех, че ще се разкъсам на части. Когато всичко свърши, дори не ми дадоха да го подържа. Отнеха ми го. Уж беше моето бебе, а ми го откраднаха! Насилих се да седна, за да мога поне да го видя. Това почти ме уби. Той имаше червена коса, точно като моята.

Тя разстроено тръсна глава.

— Мислех, че ще се грижа за него като се върна у дома. Каза ми, че съм едно нищо. Просто една туба с кръв. Ей така, идиотска кръвна банка. Меко казано, кучка. Че не ставам за нищо друго, освен за чукане. Каза ми, че аз не съм истинската майка. Просто си бях една кучка. Напълно износена и натъпкана в кошчето за боклук. Време било да дам път на възрастните.

Отпусна глава на масата и се разплака. Разтрих тила й, опитвах се да кажа нещо успокоително. Дори и в това състояние тя реагира инстинктивно на мъжкото докосване. Вдигна лице и ме обля с отровена, интимна усмивка, като се облегна напред и показа върха на гърдите си.

Поклатих глава и тя се оттегли засрамена.

Толкова й съчувствах, че чак усетих болка. Вече бях изрекъл терапевтичните си думи, но сега бе дошъл моментът за обработка. Момчето в задната стаичка се нуждаеше от помощ. Бях готов да го измъкна оттам пряко волята й, но исках да предотвратя друго отвличане. В името на двамата.

— Нали не го отвлече ти от болницата? Обичаш го достатъчно, за да го изложиш на такава опасност.

— Така е — каза с мокри очи. — Те го направиха. За да не ми позволят да му бъда майка. През всичките тези години ги оставих да се държат с мен като с боклук. Стоях настрана, докато те го отглеждаха. Не му казах нищо по въпроса, защото се страхувах, че това ще го отблъсне. Твърде много е за едно малко момче да понесе подобно нещо. Умирах вътрешно през цялото време. — Тя сложи една от лепкавите си ръце на сърцето си, с другата взе бутилката и изпразни до дъно съдържанието й. — Но когато се разболя, нещо ме преряза. Сякаш бях прегазена от влак върху релсите. Трябваше да потърся правата си. Измислих го, докато стоях при него в полиетиленовата капсула и го гледах как спи. Моето бебе. Накрая реших да го направя. Накарах ги да ме изслушат — една нощ, в мотела. Казах, че лъжите са продължили твърде дълго. Дошло е моето време да се грижа за бебето. А те — не, не те, а той ми се присмя, направи ме на нищо, каза, че няма да стане, че говоря глупости. Каза, че освен да се чукам, друго не умея. Ако се махна от очите им, щяло да бъде най-добре за всички. Този път не се хванах на въдицата. Болката отвътре бе много силна. Върнах им го тъпкано. Казах им, че са престъпници. Грешници. Че ра… болестта е наказание от бога за стореното от тях. Те не ставаха за нищо. И че ще разкажа на всички. На докторите, на сестрите. Те ще ги изритат и ще предадат моето бебе на истинската му майка, когато разберат.