Джонатан Келерман - Кръвна проба

„Корвет“-ът сви наляво. Отклоних се в междинната лента, завих надясно и започнах да го следвам на достатъчно разстояние, така че да не може да чуе шума от двигателя ми, а да виждам лъскавото му шаси. Който и да беше зад волана, познаваше добре пътя и караше като щур тийнейджър, сваляше предавката при завои, без да намалява скоростта и ускоряваше двигателя с рев, който би включил дори и червен светофар.

По пътя се вдигна прах. „Корвет“-ът го гълташе, сякаш беше с интегрално предаване. Окачването на „Севил“-а вибрираше, но аз продължавах да се държа. При един залостен вход към нефтените полета другата кола намали, рязко обърна и започна да се движи по периметъра на високото плато с още по-голяма скорост.

Изоставените полета се простираха километри напред, застинали като лунен пейзаж. Влажни кратери нарязваха терена. Чаркове от трактори и камиони се показваха от клоаките. Ред след ред заспали извори, обградени от стоманени кули, които пробождаха измъчената земя и създаваха илюзията, че това е хоризонтът.

В един миг „Корвет“-ът бе там, после изчезна. Втурнах се бързо, но тихо. В оградата имаше отвор с големина колкото да мине. Около дупката металът бе неравно разрязан. Следи от гуми браздяха праха. Продължих в тази посока и паркирах до ръждясала сондажна кула, излязох и изследвах земята.

Гумите на „Корвет“-а бяха оставили двойна гъсенична верига, която се провираше като коридор през широка метална стена от нефтени варели, наредени по височина в три реда и образуващи стотици квадратни метра барикади. Нощният въздух бе напоен с миризма на катран и изгоряла гума. Коридорът свършваше пред едно празно място. Видях стара каравана, вдигната на трупчета. Снопче светлина се процеждаше през прозорчето с единично перде. Вратата бе от необлицован шперплат. На няколко метра бе спряла лъскавата черна кола.

Вратата на автомобила се отвори откъм страната на шофьора. Притиснах се плътно до варелите. Излезе мъж, чиито ръце бяха заети от пакети с покупки, ключовете се изплъзнаха от върха на пръстите му. Носеше четирите грамадни торби, сякаш бяха безтегловни. Като стигна до вратата на караваната, той почука три пъти последователно, после още един път и влезе вътре. Престоя там около половин час. Когато се появи отново, носеше топор в ръка, сложи го на пътническата седалка в „Корвет“-а и седна зад волана.

Изчаках да минат десет минути след тръгването му и чак тогава отидох до вратата и почуках в същата последователност. Понеже не получих отговор, повторих опита. Вратата се отвори. Гледах право в чифт широко отворени очи с цвят на тъмна нощ.

— Много бързо се вър…

Широките устни замръзнаха в учудване. Опита се да затръшне вратата. Сложих крака си и не й позволих. Тя натискаше, но успях да надделея и влязох, а тя избяга далече от мен.

— Вие!

Момичето гледаше с див поглед. Бе красиво. Аленочервената й коса бе стегната на опашка. Няколко палави кичура се бяха изплъзнали от фибите, сякаш обграждаха с ореол прекрасната шия. На всяко ухо имаше по една нежна обичка. Носеше минипола и бяла блуза до над диафрагмата. Коремът й беше гладък и почернял от слънцето, бедрата й — стройни и дълги поне километър, завършваха с необути стъпала. Бе лакирала ноктите на ръцете и краката си в бледозелено.

Караваната бе разделена на отделни стаи. Намирахме се в тясна жълта кухничка, пропита с миризмата на плесен. Една от пазарските торби бе току-що изпразнена. Другите три стояха на шкафа. Тя опипа сушилнята за чинии и докопа нож с пластмасова дръжка.

— Махни се оттук, или ще те заколя, кълна се!

— Остави го долу, Нона — казах тихо. — Не съм дошъл да ти правя нищо лошо.

— Глупости. И ти си като другите.

Държеше ножа с две ръце. Наточеното острие потрепваше.

— Махай се!

— Знам какво ти се е случило. Слушай ме.

Тя се отдръпна и изглеждаше озадачена. За миг реших, че съм я успокоил. Направих една крачка към нея. Красивото й лице се изкриви от ярост и болка.

Тя си пое дълбоко дъх и се нахвърли върху мен, като държеше ножа високо. Дръпнах се встрани. Тя пъхна ножа там, където се бе намирал гръдния ми кош, изпусна въздуха и се втурна отново напред полудяла.

Внезапно ножът падна и дрънна на овехтелия линолеум. Тръгна към очите ми с дългите си зелени нокти, но този път успях да хвана и двете й ръце. Фигурата й бе нежна. Костите — фини под меката, гладка кожа, но яростта й даваше сили. Тя риташе, усукваше се и храчеше, като успя да ме одере по бузата. Там, където вече бях раняван. Усетих топла струйка да ме гъделичка по лицето, после остро убождане. Капки с цвят на бургундско вино започнаха да капят по пода. Стегнах ръцете около тялото й. Тя притихна и ме гледаше с ужаса на ранено животно. Изведнъж приближи лицето си към мен. Отдръпнах се, за да се предпазя от ударите й. Изплези език и улови една капка кръв с върха му. Облиза устни и ги навлажни с кръвта. Насили се да се усмихне.