Джонатан Келерман - Кръвна проба

Аскетично. И фалшиво до дъното на сърцето. Защото мъжът бе всичко друго, но не и духовник. Преди минути го бях наблюдавал как осквернява църквата, опиянен от властта и студен като Луцифер. Изведнъж ми се стори, че книгите от библиотеката са се вторачили в мен присмехулно. Томове, изпълнени с религия, философия, етика, морал.

Книгите вече ми бяха разкрили тайни през тази нощ, вероятно и сега можеше да се случи.

Яростно изпразних полиците, като изследвах всеки том, отварях, тръсках и търсех да изпадне някаква следа, подгънати или откъснати страници, записки по белите странични полета.

Нищо. Книгите бяха недокоснати. Нито една не бе четена. В яростта ми библиотечката се разклати и започна да се сгромолясва към основата си. Успях да я хвана, преди да рухне. И забелязах нещо.

Върху онази част от пода, която се намираше точно под нея, съвсем ясно бе очертан правоъгълник, една идея по-светъл от останалите камъни. Коленичих, насочих лъча на прожектора и прокарах пръсти по ръбовете. Така бе. Там камъкът беше отрязан. Бутнах. Бе страхотен миг на напрежение.

Мина малко време, преди да намеря опорната точка. Трябваше да се стъпи в единия ъгъл на правоъгълника, за да се повдигне плочата, така че подложих лоста в отвора и натиснах. Плочата се отмести настрани.

Отворът бе широк към петдесет сантиметра и дълбок около метър. Облицован бе с бетон. Твърде тесен за тяло. Но съвсем подходящ за друга плячка.

Открих торбички от двоен полиетилен с прах, чийто цвят се променяше от шоколадов до ванилов: чисто бял кокаин и кафеникава субстанция, която определих като мексикански хероин. В една метална кутийка имаше натъпкана тъмна гума — суров опиум. Няколко килограма хашиш бяха опаковани в пакетчета от фолио с големината на сапунерка. На дъното на дупката беше оставен къс кафява опаковъчна хартия, навит на руло.

Разгърнах я и прочетох съдържанието. Ризата ми залепна за гърба. Сега носех по-голяма тежест, отколкото целият Южен Пасифик. Загасих фенера, огледах и двете страни на коридора. Чух човешки гласове. В края на коридора имаше врата, водеща навън. Профучах през нея с такава огромна скорост, че белите дробове чак ме заболяха. Сектантите се стичаха като поток от храма, повечето от тях бяха все още напълно голи. Успях да се приближа незабелязано до фонтана и се скрих под едно дърво в основата му. Матиас излезе, заобиколен от жени. Една бършеше потта от челото му. Друга — Мария, с честното лице, която седеше до входа в деня на идването ми и се бе усмихвала като моя баба, сега разтриваше врата му и му галеше пениса. Очевидно доволен от богослужението, той поведе групата към поляната и заповяда да седнат. Шейсет души му се подчиниха. Тълпата се просна по очи като капещи листа. Бяха на не повече от стотина метра от мен.

Матиас вдигна поглед към звездите, промърмори нещо и започна да пее без думи. Останалите го последваха. Звуците бяха фалшиви и не в тон. Примитивен вопъл, протяжен като при мохамеданите. Изтичах към виадукта и оттам се насочих право към входната порта.

Графиъс лежеше на няколко метра от мястото, където го бях оставил. Извиваше се като червей, като полагаше неимоверни усилия да се освободи. Стори ми се, че диша нормално. Оставих го там.

Не открих онова, което търсех. Но между списанията на Суоуп и бележката, която взех от стаята на Матиас имаше много за показване и разказване. Без съмнение дребните ми кражби бяха против всички правила за събиране на доказателства, но добитото щеше да е достатъчно нещата да тръгнат.

Беше точно два часа през нощта, когато седнах зад волана на „Севил“-а, с повишен адреналин и страшно нащрек. Като запалих двигателя, събрах мислите си: „Трябва да карам към Оушънсайд, да намеря телефон и да се обадя на Майло, или ако е още във Вашингтон, да потърся Дел Харди. Няма да отнеме много време да съобщя на съответните власти и в случай на късмет, разследването може да започне още преди да пукне зората“.

По-важно от всякога бе да не минавам през Ла Виста. Обърнах колата по посока на обиколния път и карах в тъмнината. Минах покрай мястото на Суоуп, разсадника на Маймън, къщите и цитрусовите горички и тъкмо бях стигнал до платото, когато от запад се появи друга кола.

Чух я, преди да я видя. Фаровете й, подобно на моите, бяха загасени. Имаше достатъчно лунна светлина, колкото да идентифицирам марката, докато мина бързо покрай мен. Стар модел „Корвет“, тъмен, може би черен, престилката й допираше на моменти асфалта. Шумът й бе като на голяма машина. Имаше заден спойлер и лъскави лети джанти. Все още не бях променил решението си докато не видях широките гуми.