Джонатан Келерман - Кръвна проба

С неистова скорост събрах няколко от сините папки в един кашон. Понесох го заедно с инструментите надолу по стълбичката, затворих спалнята и се втурнах към долния етаж. Ченето ми тракаше и бях зашеметен. Тичах безразсъдно по стълбите, пресякох ледената дневна с четири големи разкрача и успях да отворя предния вход. Стоях върху прогнилата веранда, докато успях да поема дълбоко въздух.

Тишината ме обгърна. Никога не се бях чувствал толкова самотен.

Изчезнах, без да се оглеждам назад.

Заедно с всички останали и аз бях отхвърлил убеждението на Раул, че Ууди Суоуп е отвлечен от „Тач“. Сега вече не бях толкова сигурен.

Не бях забелязал анормални растения из градините на Убежището, което означаваше, че Матиас е излъгал, че това са насаждения на Гарланд Суоуп. На пръв поглед изглеждаше обикновена лъжа, която не целеше нищо определено. Но обичайните лъжци имат навик да пробутват измислиците си, в които има и известна доза истина, за да прикрият действителността. Дали гуруто не бе изфабрикувал случайната връзка между групата му и Суоуп, с цел да прикрие по-дълбоки отношения?

Лъжата се бе забила в съзнанието ми. Заедно с това, споменът за първото ми посещение в Убежището ме наведе на мисълта, че всичко бе прекалено добре дирижирано. Матиас прие необикновено любезно моя набег, бе прекалено ведър и готов за сътрудничество. За секта, която ми бе описана като доста затворена, „Тач“ се бяха изявили странно гостоприемно и с желание да разкрият всичките си тайни пред един непознат.

Означаваше ли великолепният прием, че те няма какво да крият? Или бяха забулили тайните си толкова добре, че за разкритие и дума не можеше да става?

Сетих се за Ууди и отново си позволих лукса да се надявам: момчето, може би, все още бе живо. Но докога? Тялото му бе биохимично минирано поле, готово всеки момент да експлодира.

Ако Матиас и сектантите му бяха скрили момчето някъде из огромните си земи, една по-неочаквана инспекция можеше да се окаже необходима.

Хутън ме бе завел до Убежището като пресече целия град и зави вдясно на едно тройно кръстовище извън града. Исках да се предпазя от нечий поглед и ако спомените от картата на областта не ме лъжеха пътят, по който сега се движех, пресичаше онзи от града. Там се образуваше тризъбец — нещо като вилица с правилна форма. Карах напред с изключени фарове и скоро се намерих в близост до портала на бившия манастир.

Отново скрих „Севил“-а под сянката на високите дървета и тръгнах пеша към входа. Болторезачката бе скрита в пазвата ми, фенерът в джоба на сакото, а лостът — в ръкава ми. Не можех да изпусна шанса си.

Надеждите ми за тайно и безпрепятствено влизане бяха разбити от силуета на мъж от сектата, който патрулираше от вътрешната страна на портала. Бялата му униформа се виждаше прекрасно в тъмнината. Тирантите му направо разсичаха мрака, докато сновеше напред-назад. От колана на кръста му висеше кожен кобур.

Бях стигнал твърде далече, за да се откажа. Предпазливо се придвижих още напред. По-близкият поглед ми позволи да разпозная, че пазачът бе братовчедът на брат Барън — Бари Графиъс. Това много ме успокои. По природа не съм жесток човек и вече бях започвал да чувствам нещо повече от мъничка вина за онова, което се готвех да направя. Но ако все пак някой го заслужаваше, това бе именно Графиъс. Предумишлеността на действието не премахваше вината, но ми послужи да я сведа почти до нула.

Изравних крачките си в такт с неговите и се приближих още. Свалих инструментите и зачаках в прикритието на високи малинови храсти, но така, че да мога да го наблюдавам през клоните. Той свърши обиколката след няколко минути, после спря да се почеше по гърба. Изсъсках тихичко и той концентрира вниманието си върху източника на звука. Дойде съвсем близо до портала и се наведе през решетките. Душеше като заек.

Задържах дъх, докато реши да продължи. Нова пауза, този път преднамерено нахално съскане. Той бръкна под блузата и извади малък пищов. Пристъпи напред с насочено към източника на звука оръжие.

Изчаках, докато той спря и се ослуша още три пъти, преди отново да изсъскам. Този път той прилепи корема си много плътно до решетките на вратата, очите му бяха изпълнени с подозрение и тревога. Насочи оръжието и се прицели като снайперист от вишка.

Когато цевта вече ме отмина, аз се втурнах към него, хванах здраво пистолета и го приклещих в решетките. Рязко перпендикулярно извиване към метала и той започна да крещи от болка и изпусна оръжието. Ударих го с юмрук в слънчевия сплит и докато въздъхне, използвах малък трик, научен от Ярослав. Стиснах го за врата и потърсих подходящите точки върху сънната му артерия.