Джонатан Келерман - Кръвна проба

Натъкнах се на нова дупка и едва запазих равновесие. Обиколих къщата. Не бях направил и десетина крачки, когато чух звук от непрекъснато капане — ритмично и съмнително мелодично.

На същото място, както в къщата на Маймън имаше електрическо табло. Бе прашасало и ръждясало. Наложи ми се да използвам лоста, за да го отворя. Опитах няколко бутона, но без резултат. Четвъртият донесе светлина.

Видях една-единствена оранжерия. Влязох в нея.

Дълги маси от тежко дърво се простираха по цялата дължина на стъклената сграда. Колбите, които осветих, бяха мръсни и над съществата в тежките стъкленици се поклащаше дебел пласт млечна тиня. На тавана бяха монтирани лебедки и макари, направени, за да се отваря покрива.

Източникът на звука от капките стана видим. Демодирана напоителна система с часовников механизъм и гъсенична верига висеше от напречната греда.

Маймън грешеше като казваше, че зад вратите на Суоуп няма нищо освен прах. Оранжерията съдържаше изобилие от растящи неща. Не цветя, не дървета. Неща.

Сетих се за разсадника на Сефарадския градинар — то си беше един рай. Онова, което бе пред очите ми сега, определено бе гледка от ада. Нямо свидетелство на положена изключителна грижа за създаването на биологични чудовища.

Имаше стотици рози, които никога не биха се превърнали в букет. Съсухрени, вкаменени, оцветени в мъртвешко сиво. Всяко цвете бе с назъбени краища, ненормално на вид и покрито с нещо като влажна козина. Бодлите на някои бяха израснали по десет сантиметра и стъблото се бе превърнало в едно смъртоносно оръжие. Не преставах да мириша цветята, но ме преследваше все една и съща воня — остра и агресивна, на гранясало.

До розите имаше колекция от месоядни растения, а и множество други, които не можех да определя. Всичките бяха огромни и по-здрави от нормалните представители на вида. На масата имаше ръждясал кухненски нож с къс овнешко, нарязано на малки парчета. Множество мухи, някои вече умрели, бяха накацали по месото. Едно от месоядните растения бе успяло да наведе „устата си“ до масата и бе докопало с мъртвешки сладкия си сок някои от белите червеи. Съвсем наблизо имаше още лакомства за месоядните — разрязана наполовина консерва от кафе бе натъпкана с изсушени пчели и мухи. Изведнъж купчината в тенекията се размърда и отвътре изпълзя живо насекомо, прилично на оса. Погледна ме и отлетя нанякъде. Проследих траекторията му. Когато излетя вън през вратата, я затръшнах с все сила. Прозорците задрънчаха.

Тръбната система на тавана продължаваше невъзмутимо да капе и да създава здравословна обстановка…

Гадеше ми се, а коленете ми бяха омекнали, но продължих обиколката си. Имаше колекция от олеандри и листа, стрити на прах, в една кутийка от чай. Гранулите очевидно бяха изпробвани като отрова на полски мишки. Всичко, което бе останало от гризачите, бяха зъби и кости, обвити тук-таме в плът, вкочанена от смъртта. Бяха замръзнали в последната си агония, а лапичките им бяха неестествено протегнати. Капките всъщност трябваше да снабдяват с влага съдове с отровни гъби. Всяка имаше табелка с ботаническото й название.

Растенията в следващата секция бяха свежи и красиви, но не по-малко смъртоносни. Всяко от тях съдържаше огромно количество отрова.

Имаше и плодни дръвчета. Портокали и лимони с парлива миризма, видоизменени до ужасно състояние. Ябълково дърво, обсипано с тумори, вместо с плодове. Малинов храст, целият лепкав от слизеста обвивка. Сливи, с цвят на човешка плът, бъкащи от червеи. Плодове, зарити с пръст. Колкото повече виждах, толкова повече у мен се затвърждаваше впечатлението, че това е една фабрика за кошмари. И изведнъж видях нещо различно.

Срещу най-отдалечената стена на оранжерията имаше единствено дърво, засадено в ръчно боядисана кашпа. Добре оформено, здраво и натрапчиво нормално сред останалата обстановка. От мръсотията, преливаща из помещението се бе оформило хълмче, в което дървото се развиваше като обект на обожание.

Прекрасно дърво с елипсовидни листа и плодове, напомнящи за елхови шишарки.

Щом се намерих навън, жадно погълнах свеж въздух. Зад оранжерията имаше огромно празно пространство, простиращо се до черна стена от горски дървета. Мястото бе добро за скривалище. Използвах светлината на фенера, за да си проправя път през масивни дънери с червена дървесина и лишеи. Подът на гората бе гъбест дюшек от хумус. Малки животинчета подскачаха наоколо и ме плашеха допълнително. Двайсетминутното ми търсене не доведе до никакви следи от човешко присъствие. Върнах се обратно и изключих светлината в оранжерията. С едно леко натискане на лоста успях да отворя задната врата, която изскърца шумно. Влязох в тъмната къща през тясно коридорче, което водеше към голяма студена кухня. Токът и водата бяха изключени. Очевидно оранжерията имаше собствен генератор. Пак използвах фенера да ме води.