Джонатан Келерман - Кръвна проба

— Знам, че те са там. Зад онези порти, чувствам го!

— И само заради вътрешното си чувство ти превърна „Волво“-то в убийствен танк? Помниш ли, че ти сам нарече интуицията „просто друга форма на ненормалните фокус-мокус“?

— Сега е друго. Те не биха ме пуснали вътре. И ако това не е доказателство, че нещо се крие там, здраве му кажи! — Той се ощипа по дланта. — Ще се добера някак си до това място и ще го разпердушиня, докато ги намеря.

— Това е лудост. Какво толкова намери у тези Суоуп, че се превърна в проклет каубой?

Той покри с длани лицето си.

Седнах до него и го прегърнах през рамо. Беше мокър от пот.

— Хайде, нека се махаме оттук — насърчих го аз.

— Алекс — въздъхна дълбоко и тежко и продължи да упорства като магаре. — Онкологията е специалност за онези, които искат да научат как се губи красиво. Не да се обича провала, или да се приема, но да се страда с достойнство, както се налага на пациента. Знаеш ли, че бях първенец на моя курс?

— Не съм изненадан.

— Имах безкрайно привлекателни предложения. Много онколози са страхотни специалисти. А все още се сблъскваме с провала всеки ден от живота си…

Той се освободи от мен и започна да се разхожда между решетките, махайки нагоре-надолу ръце като два яростни ръждясали цилиндъра.

— Провал — повтори той. — Но победите са необикновено сладки. Спасяването и възстановяването на един живот. Какво би могло да създаде по-големи илюзии за всемогъщество, а, Алекс?

— Предстоят ти още много победи — уверих го аз. — Знаеш го по-добре от всеки друг. Спомни си речта, която обикновено изнасяш на дарителите — прекрасното шоу, с всичките картини на излекувани дечица. Остави това да отмине.

Той се завъртя и се обърна с лице към мен. Очите му святкаха.

— Доколкото съм осведомен, момчето е още живо. За да се откажа, трябва да видя мъртвото му тяло.

Опитах се да възразя, но той ме прекъсна.

— Не съм се хвърлил в тази битка от блудкава сантименталност. Любимият ми братовчед не е умрял от левкемия, нито пък дядо се е споминал от карцином. Станах онколог, защото медицината е наука, но и изкуството да се бориш срещу смъртта. А ракът е смърт. Още първия път, като студент по медицина, когато видях под микроскопа тези чудовищни, примитивни, ужасни клетки, бях втрещен. И вече знаех на какво ще посветя живота си.

Капчици пот бяха оросили тъмното му чело. Черните му като зърна от кафе очи блестяха и сякаш осветиха килията.

— Няма да се предам — каза той, като излъчваше непреклонност. — Само победата над смъртта позволява известна доза неморалност.

Бе недосегаем, вглъбен в собственото си налудничаво виждане за света. Фанатизиран по донкихотовски и отхвърлящ най-вероятното: Ууди и Нона са мъртви някъде в мекия тор извън града.

— Остави полицията да се оправи с това, Раул. Приятелят ми скоро ще пристигне. Той ще провери всичко.

— Полицията — изрече със сарказъм той. — Много добро са направили те, няма що! Бюрократични моливодържачи са те. Посредствени умове с ограничени възгледи. Като този тъп каубой тук. Къде са те точно сега? Всеки ден е пагубен за малкото момче. Не им пука, Алекс. За тях той е просто още една статистическа единица. Но не и за мен!

Той се прегърби напред, сякаш се предпазваше от унижението на затворника, без да се интересува от запуснатия си вид.

Дълго време бях мислил, че прекалената чувствителност може да бъде нещо, което убива и носи прекалено много злокобна проницателност. Оцеляват най-вече онези, благословени с необикновената дарба да отхвърлят мъката и да продължават необезпокоявани напред. Множество изследвания потвърждават този факт.

Раул ще продължи похода, докато рухне.

Винаги го бях приемал като вманиачен на тема „Тач“, поне до степента на вманиаченост на Ричард Мууди. Но той бе интелектуално по-надарен маниак, затова събраната енергия бе правилно насочена. За доброто на обществото.

Сега върху му се струпаха твърде много провали: отхвърлянето на лечението от Суоуп той бе възприел като отхвърляне на самия него — защото живееше с работата си. Това бе атеизъм от най-лош вид. Отвличането на пациента му за него бе унижение и загубване на контрол. А сега пък смърт — последният удар.

Провалите го бяха направили неразумен.

Не можех да го оставя там, но не знаех как да го измъкна.

Преди някой от нас да е проговорил, звук от приближаващи стъпки наруши тишината. Хутън се вмъкна в килията с ключове в ръка.

— Готови ли сте, господа?