Джонатан Келерман - Кръвна проба

Маймън говореше кротко, но твърдо. Можеше да бъде на страната на Хутън, но вместо това се държеше като истински адвокат. Не мислех, че е на моя страна и това ме впечатли.

Лицето на Хутън потъмня от яд.

— Момчето не е тук. Знаеш го точно толкова добре, колкото го знам и аз.

— Моят клиент е емпирик. Иска сам да провери мястото.

— Той няма да се приближи до там при никакви обстоятелства.

— Съгласен съм с теб, защото това би могло да причини проблеми. Обаче той склони д-р Делауер да направи оглед на Убежището. Обеща, че ще си плати глобите и ще напусне без да вдига шум, ако добрият доктор не открие нищо подозрително.

Решението бе съвсем просто, но нито Хутън, нито аз се бяхме сетили за него. Той, защото нямаше никакво желание да отстъпва, освен това вече го бе направил веднъж, а аз, защото бях изумен от фанатизма на Раул и не можех да разсъждавам нормално.

Шерифът предъвка предложението.

— Не мога да принудя Матиас да отвори вратите.

— Разбира се, че не. Той е в правото си да откаже. Ако го направи, ще потърсим друго решение на проблема.

Този човек мислеше дяволски логично.

Хутън насочи вниманието си към мен.

— Вие какво ще кажете? Приемате ли?

— Естествено, ще направя всичко необходимо.

Хутън влезе в кабинета си и се върна със съобщението, че Матиас е разрешил посещението. Маймън отново поговори с Раул, звънна, Брагдън го изведе и той си тръгна като каза на Хутън да му се обади, в случай че е необходим. Хутън си сложи шапката и без да иска докосна спусъка на колта си. Двамата слязохме по стълбите и напуснахме сградата. Качихме се на бяло „Ел Камино“, чиято врата бе белязана със звездата на шерифа. Той провери оръжието, чийто звук издаваше, че е заредено до връх, и зави надясно покрай кметството.

На километър от града пътят се разклоняваше. Хутън тръгна надясно. Караше бързо, но внимателно, даваше газ на завои, на които чужденецът би намалил. Пътят се стесняваше, а иглолистните дървета от двете му страни го скриваха в сенките си. От голямата скорост гумите на „Ел Камино“-то вдигаха прах. Един заек мина пред колата, за миг замръзна на мястото си, потрепери и се шмугна между високите дървета.

Хутън успя да извади цигара „Честърфийлд“ и да я запали, без да намалява скоростта. Мина още четири километра, обвит в облаци цигарен дим и разглеждаше околността със зоркото око на полицай. На върха на едно възвишение свърна ненадейно, измина стотина метра и спря пред сводести порти, боядисани в черно.

Нищо не издаваше, че това е входът на Убежището. До външната страна на вратите се издигаха могили от бодлив кактус. Някакво тропическо растение с електриковорозови цветове пълзеше по кирпичените диреци. То бе обвито от розов храст, покрит с алени пъпки, а бодлите му наподобяваха тънки гвоздейчета. Единствена тишината ни посрещна, когато Хутън загаси двигателя. Всичко наоколо бе потънало в потайната зеленина на гората.

Шерифът загаси цигарата, слезе от колата и се запъти към входа. Бутна вратата и тя се отвори, въпреки големия катинар закачен на нея.

— Те обичат тишината — каза той. — Ще вървим пеш.

Пътеката не беше павирана. По цялото й продължение имаше кафяви камъни и педантично оформени лехи от сочни растения донесени от гората. Пътеката вървеше нагоре и ние напредвахме бързо с темпото на Хутън. Всъщност той по-скоро маршируваше, отколкото ходеше. Мускулите му се издигаха и спускаха, ръцете му се движеха покрай тялото, въобще той имаше военна походка. Сойките грачеха и се суетяха. Пухести пчелички ровеха в устните на дивите цветя. Въздухът беше свеж и пропит с ухание на ливада.

Слънцето безмилостно напичаше откритата пътека. Гърлото ми бе пресъхнало и чувствах как потта се стича по гърба ми. А Хутън както винаги изглеждаше бодър. След десетминутно ходене стигнахме до върха на пътя.

— Това е — каза Хутън. Той спря и сви шепи да запали още една цигара. Аз избърсах потта си и се вгледах в долината под нас.

Видях съвършенство, което ме отпусна.

Убежището все още приличаше на манастир с кулеста катедрала и високи стени. Зад стените имаше множество по-малки сгради, които образуваха нещо от рода на лабиринт от дворове. Голямо дървено разпятие стоеше на върха на камбанарията и сякаш бе врязано в лазурното небе. Предните прозорци бяха направени от олово. Подпираха ги дървени балкони. Покривите и ръбовете на стените бяха покрити с червени глинени керемиди. Стените бяха прясно измазани с гипсова мазилка, която белееше на местата, огрени от слънцето. Сложните орнаменти и фризове по тях бяха запазени много внимателно.