Джонатан Келерман - Кръвна проба

Точно това бе стратегията, описана от Сет Фиакър.

— Тук са от три години — без разрешително. Хората израснаха в мисленето си и свикнаха с тях. Когато реша, ги посещавам, така че всеки да знае, че там, зад онези порти не се извършва магьосничество. Те продължават да са толкова странни, колкото и първия ден. Но това е всичко. Странни, а не престъпници. Ако се извършваха престъпления, щях да знам за това.

— Има ли шанс Ууди и Нона да са скрити някъде наоколо?

Той запали отново и ме изгледа студено.

— Тези деца са отгледани тук. Те играеха по полето, ходеха по мръсните пътища и никога не бяха наранени. Само едно малко пътуване до вашия голям град и всичко се промени. Малкият град е като едно семейство, докторе. Ние не се избиваме помежду си, нито пък си отвличаме децата един другиму.

Подготовката и опитът му трябваше да са го научили, че именно в семействата бе полигонът, където се мътеше насилието. Не казах обаче нищо.

— Има и още нещо. Бих искал да го чуете, за да го предадете на д-р Линч. — Той застана прав пред прозореца. — Това е един огромен телевизионен екран. Името на шоуто е Ла Виста. Понякога е сапунена опера, в други случаи — комедия. Само веднъж бе екшън с приключение. Независимо какво е, гледам го всеки ден.

— Разбирам.

— Надявам се, докторе.

Той откачи шапката и я сложи на главата си.

— Нека идем да видим какво прави известният експерт.

Катинарът на металната врата отговори с шум на ключа на Хутън. От другата страна имаше три килии една до друга. Сетих се за кабинките на „Ламинарния поток“. Затворът бе горещ и влажен. Вонеше на човешки изпражнения и пот.

— Той е в последната.

Последвах го по пътеката без прозорци.

Раул седеше на метална скамейка, закована за стената, втренчен в пода. Килията му бе голяма два квадратни метра и имаше само легло, също заковано и покрито с тънък, твърд матрак, тоалетна без капак и цинков леген за миене. От вонята личеше, че тоалетната не е във върховна форма.

Хутън отключи и влязохме вътре.

Раул погледна нагоре с едно око. Другото бе моравочерно и съвсем затворено. Под лявото му ухо имаше съсирена кръв. Устните му бяха подпухнали, с цвят на сурово месо. Бялата му копринена риза висеше отворена, защото липсваха няколко копчета и през отвора се показваха нежните му космати гърди. Имаше синьо-черна контузия на гръдния кош. Ръкавът на ризата бе разкъсан и се вееше свободно. Бяха му отнели вратовръзката, колана и връзките, и видях обувките от алигаторска кожа — смачкани и окаляни, с протъркан език, висящ особено патетично.

Като видя изражението на лицето ми, Хутън каза:

— Искахме да го почистим, но той се наежи и го оставихме в този вид.

Раул изръмжа нещо на испански. Хутън ме погледна с виновните очи на родител, чието дете е направило някоя пакост.

— Можете да си вървите, д-р Линч. Доктор Делауер ще ви заведе у дома. Можем да откараме колата ви до Лос Анджелис за ваша сметка или пък я оставете за поправка тук. Зак Пийрсъл познава чуждите…

— Няма да ходя никъде — прекъсна го Раул.

— Д-р Линч…

— Казвам се Мелендес-Линч и вашето упорство непрекъснато да го забравяте въобще не ме обижда. Няма да си тръгна, докато истината не излезе наяве.

— Докторе, потенциално се намирате в голяма опасност. Пускам ви срещу гаранция, само и само да опростя нещата за всички нас. Знам, че сте преживели много…

— Не се дръжте с мен снизходително, шерифе. И престанете да защитавате тези сектанти убийци!

— Раул — казах аз.

— Не, Алекс, нищо не разбираш. Тези хора са почти кретени. Дори дървото на познанието да се изсипе пред прага им, те не биха се навели да вдигнат плода.

Хутън размърда челюстта си, сякаш за да се зареди с доза търпение.

— Искам да изчезнете от града ми — каза той тихо.

— Няма да го направя.

Раул настояваше, като се бе впил с две ръце в скамейката, сякаш демонстрираше своята непримиримост.

— Шерифе, оставете ни да поговорим насаме.

Хутън повдигна рамене, напусна килията и ме заключи вътре. Той се отдалечи и след като заключи и металната врата отвън, се обърнах към Раул.

— Какво ти става, по дяволите?

— Не ми дръж лекции, Алекс.

Той скочи и ме заплаши с юмрук в лицето.

Инстинктивно отстъпих. Раул забеляза протегнатата си ръка, пусна я свободно до тялото си и измърмори нещо като извинение. Строполи се като разфасован и седна на леглото.

— Какво те е прихванало, та предприе тази еднолична атака на онова място?