Джонатан Келерман - Кръвна проба

— Нямах късмет, шерифе. — Новината задълбочи тревожните бръчки по лицето му.

— Вие избирате да останете с нас, д-р Мелендес-Линч?

— Докато не намеря пациента си.

— Пациентът ви не е тук.

— Не вярвам.

Устните на Хутън се свиха, а очите му се скриха под миглите.

— Искам да излезете, д-р Делауер.

Той превъртя ключа, остави вратата полуотворена и хвърли поглед към Раул, докато аз се изнизвах.

— Довиждане, Алекс — каза онкологът с военна тържественост.

Хутън му заговори много бавно, почти на срички:

— Ако си мислите, че затворът е едно забавление, ще се уверите в обратното, сър. Обещавам ви го. Междувременно ви търся адвокат.

— Отказвам правна защита.

— За всеки случай ще ви наема един, докторе. Каквото и да ви се случи, то ще бъде съгласно закона.

Той се завъртя на токове и се устреми към вратата. Когато напуснахме затвора, хвърлих последен поглед към Раул зад решетките. Нямах сериозна причина да се чувствам нещастен, но наистина бях.

Хутън се обади на някакъв телефон, но бях далече и не можах да чуя с кого говори. След десетина минути се появи мъж по риза и шерифът се завтече да го посрещне.

— Благодаря ти, че дойде толкова скоро, Езра.

— За мен е удоволствие да ви помогна, шерифе.

Гласът му бе мек, модулиран и равен.

Изглеждаше около четиридесет и пет — петдесетгодишен, средно висок, но слаб, прегърбен, приличаше по-скоро на учен. Целият бе някак компактен и стегнат. Малката му глава бе покрита с рядка прошарена коса, сресана назад. Миниатюрните му уши бяха разположени близко едно до друго. Лицето му имаше правилни черти, но бе твърде нежно, за да го нарека красиво. По ризата с къс ръкав нямаше петна и не бе измачкана, въпреки горещината. Сиво-кафявите му панталони изглеждаха като да са били току-що изпрани. Носеше осмоъгълни очила без рамка, а калъфа към тях бе прибрал в джоба на ризата.

Приличаше на човек, който никога не се поти.

Изправих се, а той деликатно ме огледа, за да ме прецени.

— Езра, — каза Хутън, — това е д-р Делауер, психолог от Лос Анджелис. Бил е целия този път, за да вземе онзи, за когото ти говорих. Докторе, запознайте се с г-н Езра Маймън, най-добрият адвокат в града.

Стегнатият мъж леко се засмя.

— Шерифът малко преувеличава — каза той, като ми подаде малката си, мазолеста ръка. — Всъщност аз съм единственият адвокат в Ла Виста и обикновено случаите ми не са много сериозни.

— Езра е собственик на рядък вид плодов разсадник съвсем близо до града — обясни Хутън. — Казва, че е пенсионер, но все още го търсим за работа от време на време.

— Занимавам се със сравнително лесни случаи като завещания и дребно имущество — каза Маймън. — Ако това се окаже криминална история, ще трябва да си намерите специалист.

— Няма страшно — засука мустак Хутън, — не е нищо криминално. Но има един малък проблем, както ти казах по телефона.

Маймън кимна.

— Сега ми обясни по-подробно — каза той.

Слушаше спокойно, без нищо да каже. Веднъж или два пъти се обърна към мен и ми се усмихна. Когато Хутън свърши, адвокатът сложи пръст на устните си и се загледа в тавана, все едно че смяташе на ум. След минута на безмълвно съзерцание каза:

— Искам да видя клиента си.

Стоя половин час в килията. Опитах се да убия времето и се зачетох в някаква статия в едно списание. Ставаше дума за полицаите по големите пътища. Чак след известно време се усетих, че статията всъщност е за фатални катастрофи. Беше придружена от снимки и подробни описания на автомобилните ужасии. Не можех да си обясня защо им е на хората, които всекидневно стават свидетели на подобни касапници да ги документират със снимки. Може би така се дистанцираха — единственият начин за утеха на воайора. Оставих списанието и се задоволих да гледам В. Брагдън, който обясняваше нещо за отглеждането на люцерна, а в същото време си чоплеше ноктите.

Най-сетне се чу някакъв звън.

— Влез и го доведи, Уолт — нареди Хутън.

Брагдън каза „Да, сър“, изчезна и се върна с Маймън.

— Мисля — каза адвокатът, — че ще успеем да стигнем до компромис.

— Не на мене тия, Езра.

Тримата седнахме около едно от бюрата.

— Д-р Мелендес-Линч е много интелигентен човек — каза Маймън. — Може би е малко по-голям инат, отколкото е нужно. Но според мен съвсем не е злонамерен.

— Много е досаден, Езра.

— Бил е твърде разпален в опита си да изпълни лекарския си дълг. Но както всички знаем, Ууди е смъртно болен. Д-р Мелендес-Линч смята, че може да го излекува и се вижда като спасител на един човешки живот.