Джонатан Келерман - Кръвна проба

Бърз поток обграждаше композицията подобно ров около крепост. Над него прескачаше извит мост и се вливаше в една тухлена пътека, там, където земята се появяваше отново. Пътят се виеше под вкаменено дърво, обвито от мустачетата на една асма. Измежду зелените й листа се подаваха рубинени гроздове. Пред фасадата се простираше тревна леха, засенчена от сухи, вековни дъбове. Големите усукани дървета се поклащаха като вещици около един фонтан, който се изливаше в огромна каменна урна. Отвъд сградите се простираха акри земеделски поля. Различих жито, краставици, цитрусови и маслинени горички, пасище за овце и лозя, но това далеч не бе всичко. Шепа хора, облечени в бяло, обработваха земята. В далечината жужаха тежки машини.

— Красиво е, нали? — попита ме Хутън като престана да марширува.

— Прекрасно е. Все едно живеят в други времена.

Той кимна.

— Когато бях дете, се изкачвах по хълмовете и се опитвах да зърна монасите — те носеха тежки кафяви роби, независимо колко горещо бе. Нито разговаряха, нито се занимаваха с хората от града. Портите винаги бяха затворени.

— Сигурно е прекрасно да отраснеш тук.

— Защо мислите така?

Вдигнах рамене.

— Въздухът е чист, човек е свободен.

— Свободен, а? — Усмихна се неочаквано и горчиво. — Земеделието е равносилно на робство.

Челюстта му се схвана и той ритна един камък с внезапно озлобление. Явно бях засегнал болното му място, затова побързах да сменя темата.

— Монасите кога напуснаха?

Той захапа цигарата, преди да ми отговори.

— Преди седем години. Земята съхнеше незасята. Останаха само шубрак и къпини. Няколко корпорации мислеха да я купуват — за почивни станции — но всички се отказаха. Сградите не бяха подходящи за целта — стаите са си килии, няма отопление, както и да ги преправяш все прилича на църква. Да се направи ремонт щеше да струва твърде скъпо.

— Но цената напълно устройваше „Тач“.

Той вдигна рамене.

— За всекиго по нещо в този свят.

Предната врата беше заоблена в горната си част, покрита с плоча от здрави дъски, стегнати с широки железни скоби. Сградата бе триетажна, с бели, както отвън, стени. Подът бе павиран с мексиканска мозайка и небето го осветяваше отгоре. Прозорците от матово стъкло отразяваха светло петно върху керемидите. Във въздуха се носеше остра миризма на тамян. Беше хладно, почти студено.

Около шейсетгодишна жена седеше на дървена маса пред огромна врата, заоблена и стегната като предната. Над нея бе прикрепена дървена табела с надпис „Храм“. Жената бе опънала косите си и ги бе вързала с кожен ремък на опашка. Носеше широка дреха от бял естествен памук, а на краката — прости сандали. Кожата на милото й приятно лице бе суха. Тя не носеше нито грим, нито други преструвки. Държеше ръце в скута си, усмихваше се и ми напомняше послушна ученичка, любимката на учителя.

— Добър ден, шерифе.

— Здравей, Мария. Искам да говоря с Матиас.

Тя се изправи грациозно. Полата й стигаше под коляното.

— Той ви очаква.

Поведе ни наляво от храма, през един коридор, чиято единствена украса бяха керамични съдове с палми, наредени през десетина метра една от друга. В дъното имаше една-единствена врата и тя я задържа отворена докато влезем.

Стаята бе мрачна. На три от стените имаше лавици с книги, а подът бе покрит с чамови дъски. Тук миризмата на тамян бе по-силна. Бюро нямаше, само три съвсем обикновени дървени стола, подредени във формата на равнобедрен триъгълник. На върха на триъгълника седеше мъж.

Беше висок, слаб, с ъгловато лице. Носеше туника и дълги панталони от същата памучна материя като роклята на Мария. Беше бос, но на пода до стола му имаше чифт сандали. Косата му имаше восъчния оттенък на светъл кехлибар, характерен за много русите хора в зряла възраст. Бе късо подстриган. Брадата му стигаше до гърдите и бе един тон по-тъмна от косата. Беше доста избуяла и той я приглаждаше, сякаш галеше котка. Челото му бе високо и заоблено и точно под линията на косата видях гънката. Беше вдлъбнатина, в която можеш да пъхнеш палец, очите в дълбоките орбити имаха сиво-синия цвят на моите, но се надявах, че за разлика от неговия моят поглед излъчва поне малко топлинка.

— Седнете, моля. — Гласът му бе силен с метален тембър.

— Това е д-р Делауер, Матиас. Докторе — Благородният Матиас.

Величествената титла звучеше глупаво. Потърсих присмех в изражението на Хутън, но той беше адски сериозен.

Матиас продължаваше да си глади брада. Седеше неподвижно, сякаш медитираше. Личеше си, че тишината му е приятна.