Джонатан Келерман - Кръвна проба

Навремето, преди ранното ми пенсиониране, бях безумен самотник, с малко свободно време. Но едно от малкото удоволствия, които си позволявах, бе неделният следобед, прекаран в леглото с голяма чаша „Чивас“ и филм с Дезире Лейн.

Нямаше никакво значение кой изпълнява мъжката роля, щом имаше достатъчно кадри с тези красиви, зли очи и тялото й, облечено в рокли, подобни на бельо. Дрезгавият й глас ме възбуждаше.

Сега не излъчваше никаква страст. Стоеше като статуя, облечена в бяла роба и се усмихваше глуповато. Беше толкова безобидна.

В това място имаше нещо призрачно. Чувствах се така, сякаш се разхождам из музей с восъчни фигури.

— Благородният Матиас ни каза, че имате някакви въпроси към нас — каза Барън.

— Да, просто искам да знам повече за посещението ви при семейство Суоуп. Това би могло да ни помогне при разследването на случая, както и за да открием децата.

Те кимнаха едновременно.

Почаках. Гледаха се. Тя заговори.

— Искахме да ги разведрим. Благородният Матиас ни накара да наберем плодове — портокали, грейпфрут, праскови, сливи — най-доброто, което намерихме. Увихме всичко в хубава хартия и го сложихме в кошница.

Тя спря да говори и се усмихна, сякаш разказът й е изяснил всичко.

— Те как приеха благородната ви постъпка?

Очите й се разшириха.

— Много добре. Г-жа Суоуп каза, че е гладна. Изяде една слива още там. Каза, че била прекрасна.

Докато тя дърдореше, лицето на Барън доби сериозно изражение. Когато тя свърши, той каза:

— Искате да знаете дали сме се опитвали да ги убедим да не лекуват детето?

Седеше безучастно, но в гласа му долових агресивна нотка.

— Матиас ми каза, че не сте. Въобще говорили ли сте по въпроса за лечението?

— Да, говорихме — каза той. — Тя се оплакваше от полиетиленовата стая. Каза, че се чувства откъсната от момчето, че семейството се разделя.

— Обясни ли какво има пред вид?

— Не, но аз реших, че говори за физическото разделение — за това, че не може да докосва момчето без ръкавици и всички трябва да влизат поотделно.

Дилайла кимна в знак на съгласие.

— Там е толкова студено — каза тя. — Във физическия и духовния смисъл. — Тя потрепери, за да бъде по-изразителна. Нали е била актриса…

— Те смятаха, че докторите не се държат с тях като с човешки същества — добави Барън. — Особено кубинецът.

— Горкият човек — каза Дилайла. — Когато се опита да проникне тук тази сутрин, в мен назря съжаление към него. Толкова е дебел и се беше изчервил като домат — сигурно страда от високо кръвно.

— Какви бяха оплакванията им от него?

Барън присви устни.

— Само това, че се държи хладно.

— Споменаха ли един лекар на име Валкроа?

Дилайла поклати глава.

Отново заговори Барън.

— Не говорихме много за тези неща. Посетихме ги съвсем набързо.

— Нямах търпение да се махна оттам — припомни си Дилайла. — Всички приличаха на роботи.

— Оставихме плодовете, тръгнахме си и се прибрахме вкъщи — каза Барън, за да приключи разговора.

— Положението е тъжно — въздъхна тя.

Когато излязох, сектанти от „Тач“ седяха върху тревата в стойка „Йога“, със затворени очи и длани, сключени като за молитва. Лицата им бяха огрени от слънцето. Хутън се бе облегнал на фонтана и пушеше, а очите му неотклонно следваха движенията на групата. Той ме видя, пусна фаса, стъпка го с крак и го изхвърли в кошче за боклук.

— Научихте ли нещо?

Поклатих глава в знак на отрицание.

— Нали ви казах.

Посочи към медитиращите, които бяха започнали да се молят.

— Странни са, но са безобидни.

И аз ги погледнах. Като изключим белите костюми, сандалите и неподдържаните бради, те приличаха на участници в учебен семинар, един от онези бляскави психо-поп фестивали, спонсорирани от мениджърите, за да увеличат продажбите на своята продукция. Вторачените в небесата лица принадлежаха на хора на средна възраст, добре хранени, с израз, който говореше за комфорт и власт в предишния им живот.

Норман Матиас ми бе описан като агресивен и амбициозен човек. Подстрекател. Като Матиас той се бе опитал да се превърне в светец, но бях твърде циничен и се чудех дали просто не е заменил една дейност с друга.

Сектата „Тач“ бе златна мина. Предлагаше просперираща простота сред плодородна природа, премахваше бремето на личната отговорност, заменяше духа на обществото — стремеж към здраве и живот — с един праведен начин на битуване и подаваше чинийката за подаяния. Как се изпуска такова нещо?