Джонатан Келерман - Кръвна проба

— Ако имате още въпроси, можете да ги зададете.

— Нямам повече въпроси, но бих искал да навляза по-дълбоко във вашата философия.

Той кимна.

— Избягали сме от предишния си начин на живот. Избрали сме нов, който набляга на чистотата и трудолюбието. Страним от отровите на околния свят и се стремим към самостоятелност. Вярваме, че като променяме себе си, внасяме повече положителна енергия в света.

Обичайните приказки. Издърдори ги, сякаш изричаше клетвата за вярност на „Ню Ейдж“.

— Ние не сме убийци — добави той.

Преди да успея да отговоря, двама души влязоха в стаята.

Матиас стана и излезе, без да зачете присъствието им. Мъжът и жената заеха двата свободни стола. Смяната бе странно механична, все едно хората бяха взаимозаменяеми части от някаква тихо работеща машина.

Те седнаха, сложиха ръце в скута си — бяха послушни ученици — и се усмихнаха с влудяващото спокойствие на новородени и лоботомизирани 13 13 Лоботомия — операция, при която се отстранява част от мозъка на неконтролируемо буйни пациенти, за да се успокоят. Вече почти не се прилага, защото нанася увреждания върху способността да се мисли и да се вземат решения. — Б.пр. .

Аз далеч не бях толкова спокоен. Защото разпознах и двамата, макар и по различен начин.

Мъжът, наречен Барън, бе среден на ръст и слаб. Също като Матиас, носеше косата си къса, а брадата — дълга. Но така той изглеждаше по-скоро немарлив, отколкото драматичен. Косъмът му бе кафеникав и тънък. През редките вълнисти мустаци прозираше кожата му, а бузите му бяха покрити с мъх. Внушаваше усещане за мръсноватост, сякаш бе забравил да си измие лицето.

В университета го познавах под името Бари Графиъс. Беше по-голям от мен, около четиридесетте, но беше изостанал с образованието. Започнал късно да учи и след като опитал от всичко, решил да стане психолог.

Произхождаше от богато семейство от филмовия бизнес. Беше от онези богаташки деца, които не знаят какво искат и са вечно неадекватни, защото никога от нищо не бяха лишавани. Единодушно смятахме, че всичко дължи на семейните пари, но може да сме гледали на него с предубеждение. Защото Бари Графиъс беше най-неприятният човек във факултета.

Винаги съм се стремял да бъда великодушен в оценките си за другите, но презирах Графиъс. Беше креслив и заядлив, а на семинарите бълваше неуместни цитати и статистики, само и само да впечатли професорите. Обиждаше състудентите си, тормозеше беззащитните, правеше се на пратеник на дявола със злобния си поглед.

И обичаше да се перчи с парите си.

Повечето от нас се бореха да преживеят, работехме извънредно, освен асистентските часове. А на Графиъс му доставяше удоволствие да идва облечен в шити по поръчка костюми от кожа и кадифе, да говори за сметката по ремонта на автомобила си и да се оплаква от високите данъци. Непрекъснато говореше за разни кино звезди, за да ни покаже, че ги познава. Разправяше за пищни холивудски балове, дразнеше ни с клюки от един свят, недостъпен за нас.

Чух, че след завършване на университета отишъл на работа в Бедфорд Драйв — болница в Бевърли Хилс — с намерението да прави кариера като психолог на звездите.

Досетих се как се е натъкнал на Норман Матиас.

И той ме позна. Разбрах го по объркването във воднистите му очи. Докато се гледахме, смущението кристализира: това бе страх. Страх да не бъде разпознат.

Предишната му самоличност не бе тайна за никого. Но той не искаше да се изправи лице в лице срещу нея. За повечето хора, смятащи се за преродени, да се връщат в миналото си е все едно да ексхумират гниещите им останки.

Нищо не казах, но се чудех дали после е споделил с Матиас, че ме познава.

Жената бе по-възрастна, но невероятно красива, въпреки че не носеше грим и бе вързала косата си на конска опашка — явно това бе задължителната „униформена прическа“ за жените от „Тач“. С лице на Богородица, кожа бяла като слонова кост, тук-там прошарена гарвановочерна коса и умислени, цигански очи. Бевърли Лукас бе казала, че е бивша хубавица, но определението бе несправедливо. Вероятно, ако знаеше точната възраст на Дилайла, щеше да бъде по-снизходителна в критиката си.

Приличаше на добре поддържана петдесетгодишна жена, но знаех, че е поне на шейсет и пет.

Не бе снимала филми от 1951 — годината на моето раждане.

Дезире Лейн, Кралицата на евтините филми. Когато бях в колежа, показваха филмите й на безплатни прожекции в края на седмицата. Бях ги гледал всичките: „Булката на фантома“, „Затъмни прага ми“, „Дивашко място“, „Тайният обожател“.