Джонатан Келерман - Кръвна проба

Но дори и всичко да бе само измама, все още нищо не говореше за отвличане на деца и убийства. Както бе отбелязал Сет, загубата на самотата бе последното нещо, което Матиас желаеше, независимо дали бе пророк, или мошеник.

— Нека се поогледаме — каза Хутън — и да приключим с това.

Свободният достъп до техните земи ми даваше възможност да надникна навсякъде. Храмът бе куполообразен и величествен, с готически църковни прозорци и библейски стенописи по тавана. Църковните скамейки бяха извадени и подът бе постлан с рогозки. В средата имаше груба чамова маса и нищо повече. Жена в бяло бършеше прах и метеше, като спря колкото да ни се усмихне майчински.

Спалните наистина бяха като килии — не по-големи от тази, в която Раул бе арестуван, с ниски тавани и тънки, студени стени. Единичното прозорче с размерите на книга с твърди корици, бе замрежено с дървена решетка. Всяка килия бе обзаведена с дървен нар и скрин с чекмеджета. Спалнята на Матиас се различаваше само по малката библиотечка. Литературният му вкус бе еклектичен — Библията, Корана, Пърлс, Йънг, „Анатомия на една болест“ на Къзън, „Бъдещият шок“ на Тофлър, „Бхавагад гита“, няколко текста по градинарство и екология.

Направих обиколка на кухнята. Върху промишлени готварски печки къкреха казани с бульон от овнешка глава със зеленчуци. Хлябът се печеше в кахлени фурни. Имаше обществена библиотека, съдържаща предимно книги за земеделие и здравеопазване. Заседателната зала беше с неизмазани стени от кирпич. Навсякъде бе пълно с хора, които се смееха, работеха, гледаха ни доверчиво и приятелски.

Двамата с Хутън се поразходихме из нивите и лозята, където членове на „Тач“ беряха грозде. Чернобрад гигант остави щайгите си на земята и ни предложи току-що откъснати чепки. Плодът бе сочен и го усетих като еликсир върху небцето си. Похвалих човека за прекрасния вкус. Той кимна и се върна на работа.

Следобедът бе приятен, но слънцето бе започнало да пече силно. Докато усърдно претърсвах целия стопански двор и зеленчукови градини започна да ме боли главата. Казах на Хутън, че е време да тръгваме.

Поехме обратно към виадукта. Тревожех се, че нищо не можах да постигна. Търсенето бе в най-добрия случай символично. Нямаше никаква причина да мисля, че децата на Суоуп са тук. Но, дори и да бяха, нямаше начин да ги намеря. Убежището бе заобиколено от хиляди акра земя, предимно гори. Единствено глутница копои би могла да претърси цялата площ. Освен това манастирите открай време са тайни места, предназначени за бегълци. В землището бе възможно да има лабиринт от подземни тунели и пещери, тайни скривалища и незнайни пътища, които само археолог би могъл да разрови.

Денят се оказа несполучлив, но си струваше да го изгубя по този начин, ако с това щях да помогна на Раул да приеме действителността. После си дадох сметка какво означава „действителност“ и закопнях за балсама на опровержението.

Хутън нареди на Брагдън да донесе личните вещи на Раул в голям амбалажен плик. Накрая той се съгласи да приеме чека на онколога за шестстотин осемдесет и седем долара глоба и докато броеше сумата за трети път, аз обикалях неуморно стаята, нетърпелив да се махна по-скоро оттам.

Картата на областта привлече погледа ми. Отбелязах Ла Виста и видях заден път на изток, който сякаш се движеше покрай града, позволяващ достъпа до района, без въобще да се преминава през търговската част. Ако това бе начинът да се предпазим от внимателния поглед на Матиас, ставаше по-лесно, отколкото си го представях.

След малка пауза попитах Хутън за този път. Той премяташе безцелно някакво индиго и драскаше нещо.

— Една нефтена фирма купи земята. Накараха кметството да затвори пътя. Много се говореше за големи инвестиции, за едва ли не моментални печалби.

— Успяха ли да открият богати залежи?

— Не. Земята се оказа абсолютно безплодна.

Заместникът доведе Раул. Разказах му за посещението си в Убежището и за това, че нищо не съм намерил. Прие го със сломения поглед на победен ветеран и дори не протестира.

Шерифът, доволен от равнодушието му, се отнасяше изключително вежливо с него, докато подписваше заповедта за освобождаването му. Попита го какво би желал да правят с „Волво“-то. Онкологът само вдигна рамене с безразличие. После каза да го поправят за негова сметка.

Изведох го от стаята и поехме надолу по стълбата.

През целия път към къщи бе мълчалив. Не излезе от вцепенението си дори и когато една грубиянка от пътната полиция ни измъкна от колата и поиска документи за самоличност. Прие унижението с мълчаливо съгласие, което ми се стори жалко. Преди два часа той бе агресивен и готов за битка. Чудех се дали не бе паднал духом от акумулирания стрес, или пък цикличните промени в настроението бяха част от характера му, която никога не бях опознал.