Джонатан Келерман - Кръвна проба

— А-ха.

Тя почука няколко пъти. Не получи отговор и започна да хапе устни.

— Може би е излязъл — предположих.

— Не. Когато не е на повикване, не излиза никъде. Това бе едно от нещата в нашата връзка, което ме тревожеше. Ние никога не излизахме.

Не й напомних, че ги е видяла с Нона Суоуп в ресторант. Без съмнение той бе от онези хора, които са толкова стиснати, когато трябва да дават, колкото са алчни, когато дойде ред да получават. Той би гледал да мине с възможно най-малкия разход, за да влезе в тялото на някоя жена. Със скромните си очаквания, Бевърли сигурно е била идеална за него. Докато не му е дошло до гуша от нея.

— Притеснявам се, Алекс. Знам, че е вътре. Той явно се е усъмнил в нещо.

Не открих в себе си дума, с която да облекча страданието й. Накрая слязохме долу и убедихме пазача да използва резервния ключ за червената врата.

— Не знам нищо за тоя лекар — каза той, но все пак отвори апартамента.

Стаята бе кочина. Мръсно бельо бе разхвърляно върху набръчкания килим. Леглото бе неоправено. Върху нощното шкафче имаше пепелник, претъпкан с фасове от марихуана. Наблизо бе захвърлена машинка за свиване на цигари от марихуана във формата на чифт женски крака. Медицински книги и още комикси за наркомани си съжителстваха из половината дневна. Кухненският умивалник бе свинщина от мръсни чинии и пенеста вода. Около главите ни летеше муха.

В апартамента нямаше никой.

Бевърли обиколи наоколо и от неудобство започна да разтребва. Пазачът я гледаше подигравателно.

— Хайде — казах с учудваща сила. — Няма го тук. Да се махаме.

Тя покри леглото, хвърли последен поглед и напусна.

Пазачът се покашля.

Навън тя ме попита дали може да се обадим в полицията.

— За какво? — скастрих я остро. — Че възрастен мъж е напуснал апартамента си? Въобще няма да го вземат на сериозно. И ще имат право.

Изглеждаше наранена и искаше да го обсъдим по-подробно, но аз не се съгласих. Чувствах се като парцал, главата ме болеше, мишниците ми бяха подгизнали. Имах чувството, че се разболявам. Освен това, алтруистичните ми авоари вече бяха доста изчерпани.

Пресякохме улицата в мълчание и пътищата ни се разделиха.

Щом се прибрах у дома, се почувствах наистина като въшлясал — трескав, трупясал и с болки по цялото тяло. Все пак имаше светлинка в тунела — експресно писмо от Робин, потвърждаващо тръгването й от Токио след една седмица. Един от японските изпълнителни директори имал вила на Хаваите и я бе поканил. Тя се надяваше, че мога да я посрещна на летището в Хонолулу и да се настаним за две седмици на слънце и удоволствие. Обадих се в „Уестърн Юниън“ и написах „Да“ върху всички сметки.

Горещата вана не ми помогна да се почувствам по-добре. Нито пък студеното питие и самохипнозата. Довлякох се до езерото, за да нахраня рибите „Кой“, но не останах да им се порадвам. Едва стъпил обратно вкъщи се свлякох на леглото с вестник в ръка, остатъка от кореспонденцията и Лео Котке в уредбата. Но почувствах, че съм твърде изтощен, за да се концентрирам и без борба се отдадох на съня.

До сутринта лекото ми неразположение прерасна в здрава настинка. Взех аспирин и пих чай с лимон. Искаше ми се Робин да си е у дома, за да се грижи за мен.

Оставих включен телевизора, за да ми прави компания. Заспивах и се будех непрекъснато през целия ден. До вечерта се почувствах малко по-добре, изпълзях от леглото и хапнах плодова салата. Но дори и това бързо ме измори и отново заспах.

Сънувах, че съм заседнал сред ледовете на Арктика и се мъча да се скрия от силната градушка под един мукавен навес. Всеки нов залп разкъсваше картона, а аз оставах неподслонен и ужасен.

Събудих се гол и треперещ. Бурята продължаваше. Светещите в тъмното цифри на часовника в тъмното показваха 11:26 през нощта. Видях мрачното небе през прозорците. Изведнъж градушката се превърна в куршуми. Залп от огнестрелно оръжие обсипа фасадата на къщата.

Хвърлих се на пода и лежах проснат по корем като едва си поемах дъх.

Още един залп. Пукотевица и шум от строшено стъкло. Вик от болка. Болезнено глух звук, като пъпеш, който се разпуква под ударите на чук. Запалване на двигател. Колата изчезва.

После настъпи пълна тишина.

Пропълзях до телефона. Обадих се в полицията. Потърсих Майло. Не беше дежурен. Тогава помолих за Дел Харди.

Черният детектив се включи в разговора. Между две хълцания, успях да му разкажа кошмара, който се бе превърнал в действителност.