Джонатан Келерман - Кръвна проба

След няколко километра слязох от магистралата и тръгнах на изток по щатския път, който бе осеян с комплекси заведения за бърза закуска и бензиностанции на самообслужване и накрая се отклоних по двупосочен черен път.

Пътят се разшири, когато започна да се изкачва по склоновете на планината, осеяна с лавандулови поляни. Двайсет минути вън от блъсканицата и вече бях единственият на шосето. Минах покрай каменоломна за гранит, където машини с вид на богомолки риеха в земята и изваждаха купчини пръст, каменни блокове и кал. После покрай пътя видях ранчо за отглеждане на коне, а накрая нищо. Прашасали от времето реклами за „луксозни общежития“ и „градски жилища“ висяха по стените на една сграда, но освен един замразен проект — останали без покрив руини на малки къщички, скътани в безсенчеста клисура — нищо не беше останало. Това бе една празна и безжизнена земя.

С увеличаване на височината декорът стана по-богат. Цитрусови плантации, засенчени от евкалипти и километрични масиви авокадо предхождаха входа на Ла Виста. Градът се бе сгушил в равнина в подножието на планината, обграден от гори и рядка високопланинска растителност. Само миг невнимание и щях да го пропусна.

Главният път се наричаше авеню „Ориндж“ и голяма част от него представляваше обширен двор, пълен с неработещи земеделски машини — трактори, култиватори, булдозери. В единия край на двора имаше продълговата ниска сграда с големи прозорци, а над входа й овехтяла дървена табела указваше продажба, даване под наем и поправка на земеделски машини и инструменти.

Улицата бе тиха и очертана с диагонални линии за паркиране. Малко от местата бяха заети и то предимно с лекотоварни пикапи и стари седани. Ограничението на скоростта бе 25 км/час. Забавих и преминах покрай магазинче за сухи фрукти, бакалия, кабинет на „чекръкчия за осем долара на сеанс“ (предварителното записване не бе необходимо), бръснарница и таверна без прозорци, наречена „При Ерна“.

Кметството бе двуетажна сграда, облицована с розови блокове шлака и се намираше на средата по пътя за града. До центъра на добре поддържан двор водеше циментова пътека, оградена с високи палми от двете й страни. В края на алеята имаше поцинкована порта, оставена полуотворена. Над входа бяха забити два лъснати метални пръта, в които се вееха знамето на Калифорния и флагът „Олд Глори“ 11 11 „Старата слава“. — Бел.пр. .

Паркирах пред входа на сградата, излязох в сухата жега и тръгнах към вратата. Възпоменателна плоча с името на Ла Виста, загинал геройски през Втората световна война и датирана от 1947 година, бе поставена в ляво от централния вход. Влязох в огромното антре, което съдържаше само две овехтели дървени скамейки. Огледах се за указание, но не видях такова. Все пак чух звук от пишеща машина и се насочих към него. Стъпките ми отекваха из празния коридор.

Открих една жена, която чукаше по механична машина „Роял“ в малка и добре натъпкана с дървени кантонерки стаичка. Цялата обстановка бе гротескна. Електрически вентилатор подухваше от тавана, като си играеше с краищата на косите й.

Покашлях се. Тя вдигна стреснато поглед, но после се усмихна. Попитах я къде мога да намеря шерифа. Тя ми посочи задна стълба, която водеше към втория етаж.

На края на стълбата имаше скромна съдебна зала, в която, както личеше, отдавна не е стъпвал човешки крак. Върху зелена табела с големи луминесцентни букви бе написано „ШЕРИФ“. Под нея имаше стрелка, сочеща надясно.

Силите на реда в Ла Виста бяха разположени в тъмна стаичка с две дървени бюра, лишен от живот команден пулт и млъкнала телексна машина. Карта на областта заемаше цяла една стена. Декорът завършваха афиши на търсени престъпници и добре заключен шкаф за оръжие. В средата на задната стена имаше метална врата с четиримилиметрово непроницаемо стъкло.

Мъж в бежова униформа седеше на едното бюро, но изглеждаше прекалено млад за титуляр — бузите му бяха розови като на бебе, а бадемовите очи — откровено наивни под кафявите вежди. Той обаче бе единствен в помещението, а указателната табелка на гърдите му сочеше „Заместник В. Брагдън“. Четеше земеделско списание и когато влязох, вдигна поглед и ме изгледа като типично ченге: предупредително, аналитично и с вродена недоверчивост.

— Аз съм доктор Делауер, дойдох да взема д-р Мелендес-Линч.

В. Брагдън стана, запаса кобура си и изчезна зад вратата. Върна се заедно с мъж на около петдесет, който сякаш току-що бе излязъл от плакат на „Ремингтън“. Беше нисък и кривокрак, но с широки рамене и як като скала, а походката му бе наперена като на петле. Върху главата му прилежно бе поставена чисто нова шапка „Стетсън“ с широка периферия. Предположението за суетност се потвърждаваше от майсторлъка на шивача му: ризата и панталоните му бяха прекалено вталени, за да подчертаят яката му физика.