Джонатан Келерман - Кръвна проба

— И все пак ще продължиш да го търсиш, нали?

Той ме погледна, учуден от настойчивия ми тон.

— Обръщаме цял Бенедикт от призори, Алекс, ходим от врата на врата да разпитваме дали случайно някой не е видял нещо. Но беше тъмно, така че е почти невероятно да има очевидци. Ще обходим и останалите каньони — Малибу, Топанга, Колдуотър, Лоръл, както и Глен. Това са хиляди часове безплодно търсене.

Върнах се на темата за убийството на родителите, защото от цялата потресаващо мрачна история предпочитах да говоря за това, отколкото да си представям какво се е случило на Ууди.

— В Бенедикт ли са били застреляни?

— Изглежда, не. По земята нямаше следи от кръв и не открихме гилзи. Не сме съвсем сигурни заради дъжда, но всеки от тях има по шест куршумни рани. Толкова много стрелба трябва да е вдигнала доста шум, а освен това щяхме да открием гилзите. Били са убити другаде, Алекс, и след това заровени. Няма никакви следи от стъпки или автомобилни гуми, но те явно са заличени от дъжда.

Той яростно късаше от франзелата с малките си, остри зъби и дъвчеше шумно.

— Искаш ли още кафе? — предложих му.

— Не, благодаря. Нервите ми са опънати до крайност.

Той се наведе напред и опря широките си, дебели пръсти върху масата.

— Съжалявам, Алекс. Знам, че детето не ти е безразлично.

— Все едно сънувам кошмари — признах му. — Опитвам се да не мисля за него.

В този момент, сякаш нарочно, малкото бледо лице изплува в съзнанието ми. Играехме на „Дама“ в полиетиленовата стая…

— Като видях мотелската стая наистина помислих, че са си заминали вкъщи, че е имало някаква семейна разпра — говореше той мрачно. — От огледа на телата съдебната експертиза предполага, че са били убити преди няколко дни. Може би скоро след като детето е изчезнало от болницата.

— Безсмислено е да умуваме за това, Майло — опитах се да го кажа успокоително. — Нямаше начин да се досетим.

— Така е. Мога ли да ползвам тоалетната?

Когато той си отиде, се насилих да се съвзема — почти без успех. Ръцете ми трепереха, а главата бучеше. Последното, от което имах нужда сега, бе да остана сам, в безпомощност и терзание. Исках да се разсея като правя нещо. Бих отишъл до болницата да кажа на Раул за убийствата, но Майло ме помоли да не го правя. Започнах да се разхождам из стаята, напълних чаша с кафе, хвърлих го в мивката, взех вестника и отворих на програмата на телевизията. Рано сутринта щяха да дават нова версия на сериала „Санта Моника“ и документален филм за Уилям Бъроуз. Последното звучеше достатъчно чудновато, за да ме откъсне от действителността. Тъкмо излизах, когато Робин ми се обади от Япония.

Не й казах за историята със Суоуп. Ние винаги сме били откровени един към друг и съвестта ме загриза, че съм скрил нещо от нея. От друга страна, продължих да размишлявам, така трябваше да направя, защото ужасните новини чути от такова голямо разстояние щяха само да я обременят с голямо притеснение.

В опит да потуша чувството си за вина, прекарах доста време в телефонен разговор с един цветар, който щеше да изпрати от мое име дузина червени рози от другата страна на земното кълбо.

Обади ми се някаква жена. Гласът й бе развълнуван и ми се струваше познат.

— Д-р Делауер, нуждая се от помощта ви.

Опитах се да отгатна — дали не беше отдавнашна пациентка, отново изпаднала в криза? Ако е така, това че не мога да се сетя за нея само би задълбочило депресията й. Реших да се преструвам, докато не открия коя е.

— Как мога да ви помогна? — попитах успокоително.

— Става дума за Раул. Забърка се в голяма каша.

Бинго! Беше Хелън Холройд. Гласът й бе променен от вълнението.

— Каква каша, Хелън?

— В затвора е, в Ла Виста!

— Какво?

— Току-що говорих с него — позволили са му да проведе само един разговор. Гласът му звучеше ужасно. Един господ знае какво правят с него там. Да затворят гений като обикновен престъпник! За бога, моля ви, помогнете му!

Беше съсипана, което не ме учудваше. Студеният тип хора всъщност се преструват на такива, за да прикрият вулкана от тревога и противоречие, който гори дълбоко в тях. Получава се нещо като емоционално освобождаване, ако щете. Достатъчно е само да разчупите леда и разтопената лава ще се разлее.

Тя подсмърчаше и дишането й се затрудни.

— Успокойте се. Ще оправим нещата. Но първо ми кажете какво стана?

Успя да се съвземе едва след няколко минути.

— Полицията дойде в лабораторията вчера следобед. Казаха му, че онези хора са убити. Бях там, работех в другия край на стаята. Новините не го развълнуваха видимо. Работеше на компютъра, печаташе някакви данни и въобще не спря, докато те бяха там. Продължи да си работи. Знаех, че нещо не е наред. Не му е присъщо да бъде безчувствен. Явно бе дълбоко разстроен. Когато си отидоха, опитах се да говоря с него, но той не пожела. Сетне си тръгна, излезе от болницата, без да каже на никого къде отива.