Джонатан Келерман - Кръвна проба

— Невероятно.

— Нали? Между него и Валкроа и историите, които Рик ми разправя, започвам да губя и малкото останала ми вяра в съвременната медицина. Искам да кажа, че тези хора просто не вдъхват доверие.

— Може би и Суоуп са мислили така.

— Сигурно. Особено ако са се сблъскали със свинщината, с която ние се занимаваме, мога да ги разбера защо са искали да избягат.

— Но не дотам, докъдето стигнаха.

— Да. Виж, Алекс, щом се уверя, че саудитецът със сигурност е на топло зад решетките, случаят „Суоуп“ става номер едно в програмата ми. Но ако изтървем Дрисльото от очи, той ще се измъкне и преди да се усетим, ще бъде в Риад.

Думите му ме смразиха. Знаех много добре, че за Майло човешкият живот значи много. Ако смяташе, че Нона и Ууди са живи, щеше да се заеме да ги търси, независимо от арабина.

Преглътнах яда си.

— Кога реши, че са мъртви.

— Какво? За бога, Алекс, престани да правиш анализи! Нищо не съм решил. Пратил съм взводове из Каньоните, поне два-три пъти дневно проверявам полицейските бюлетини. Така че не можеш да кажеш, че не си мръдвам пръста. Но е факт, че по единия от случаите, върху които работя, имам заподозрян, а по другия — нямам. Ти с кое би се захванал по-сериозно на мое място?

— Извинявай. Излязох от релси. Просто ми е трудно да мисля за това дете като за безнадежден случай.

— Зная, приятелю. — Тонът му омекна. — И на мен ми е притеснено. Прекарал съм твърде много време сред кръв и мръсотия. Само се пази да не се вживееш прекалено. И този път.

Несъзнателно опипах челюстта си.

— Добре. Какво ще стане с Раул? Трябва да кажа нещо на приятелката му.

— Нищо няма да стане. Казах на Хутън, че може да го пусне, че човекът може да не е наред, но засега не е заподозрян в нищо. Хутън обеща, че ще го изведат с ескорт. Мелендес-Линч не е престанал да прави гръмки изказвания откакто са го затворили и не искат да свърши някоя глупост като го пуснат. Ако смяташ, че можеш да го укротиш, ще кажа на Хутън да го пусне под твое попечителство. Това че си психиатър ще улесни нещата.

— Не зная, виждал съм Раул да избухва, но чак толкова…

— Както кажеш. Той може да поседи на топло, ако не се успокои и съгласи да говори с адвокат, или ако някой не иде да го прибере.

Ако се разчуеше, че Мелендес-Линч е в затвора, професионалната му репутация щеше да пострада. Освен Хелън Холройд, не познавах други негови близки, а не беше подходящо тя да го вземе от Ла Виста.

— Алекс, трябва да се връщам — каза Майло, — ще си запуша носа преди да вляза там.

— Добре, обади се на шерифа и му кажи, че ще отида колкото мога по-скоро.

— Какъв свестен човек си. Чао.

Отново се обадих на Хелън и й казах, че съм осигурил освобождаването на уважавания доктор Мелендес-Линч. Тя ми благодари прочувствено и започна да хлипа, преди да затворя. Направих го за нейно добро.

„Севил“-ът ми се плъзна по междущатската магистрала малко след пладне. Първата половина от двучасовото пътуване до Ла Виста беше по-скоро слалом в южна посока из индустриалната зона на Калифорния. Карах с висока скорост покрай стопански дворове, товарни докове, огромни търговски шлепове, полутъмни складове и заводи, които бълваха отровни зловония в атмосферата под прикритието на рекламни плакати с не по-малки размери от самите тях. Държах затворени прозорците на колата, а климатизаторът работеше на пълни обороти. Слушах касета с изпълнения на Флора Пюръм.

Около Ървайн пейзажът рязко се промени в безкрайни зеленини — полета от плодороден чернозем, изрядно засадени с редици от домати, чушки, ягоди и царевица, тук-таме осеяни с макове. Отворих прозореца и вътре нахлу миризмата от тор. Не след дълго магистралата започна да се движи успоредно на океанския бряг, а полето отстъпи на богатските квартали на „Ориндж Каунти“, после се промъкна през големи празни пространства, оградени с бодлива тел — правителствена земя, за която се говореше, че била секретен ядрен полигон.

Малко след „Оушънсайд“ трафикът в обратната посока съвсем намаля. Тук имаше контролен пункт на Граничната полиция за желаещите нелегално да емигрират. Полицаи в сини униформи и шапки стил „Мечокът Смоуки“ се пъхаха във всяка кола. На болшинството махаха да преминават, но някои биваха отделяни за по-сериозна проверка. Отстрани процесът изглеждаше доста церемониален. Сякаш трябваше да стресне търсачите на „сладък живот“. Ефектът от него, обаче, бе не по-голям отколкото от събирането на вода в сито.