Джонатан Келерман - Кръвна проба

— Рики, не бъди неучтив с доктора — смъмри го майка му. — Поздрави любезно. Добър ден, докторе.

— Здравейте, г-жо Мууди.

Момчето мушна ръце в джобовете си и се начумери.

Конли стана от мястото си до нея и се здрависа с мен, ужасно ухилен. Съдийката беше права. Като изключим, че беше значително по-висок, той поразително приличаше на човека, чието място бе заел.

— Докторе — каза глухо.

— Здравейте, г-н Конли.

Ейприл се разшава, отвори очички и ми се усмихна. По време на експертизата тя бе по-лесна за работа — изразително, щастливо дете. Заради това, че е момиче, баща й я пренебрегваше и с това й спестяваше унищожителната си любов. Рики беше любимецът — от което и страдаше.

— Здравей, Ейприл.

Тя примигна, наведа главица и започна да се киска като истинска кокетка.

— Помниш ли играчките, с които си играхме последния път?

Тя кимна и пак се изкикоти.

— Донесъл съм ги тук. Искаш ли пак да си поиграеш с тях?

Погледна майка си, сякаш чакаше позволение.

— Иди да си поиграеш, миличка.

Момиченцето слезе от коленете на майка си и ме хвана за ръка.

— След малко ще се видим, Рики — казах на нацупеното момче.

С Ейприл прекарах двайсетина минути. Наблюдавах как подрежда миниатюрните обитатели на къщичката. Играта й бе организирана, стегната и сравнително спокойна. Въпреки че разигра няколко сцени на семеен скандал, тя ги разрешаваше като пращаше бащата да напусне и семейството заживяваше щастливо оттам насетне. До голяма степен сценариите й излъчваха надежда и решителност.

Насочих вниманието й върху обстановката в дома им и видях, че разбира съвсем правилно за възрастта си какво става. Татко се сърди на мама, мама се сърди на татко, затова няма повече да живеят заедно. Знае, че вината не е нито нейна, нито на Рик и харесва Карлтън.

Всичко беше в съгласие с онова, което бях научил при първата експертиза. Тогава почувствах, че е леко обезпокоена от отсъствието на баща си и явно се бе привързала повече към Конли. Когато я попитах за него, личицето й светна.

— Конли е много мил, доктол Алек. Води ме на зоопалк. Видяхме жилафа. И клокодила.

Очичките й се разшириха от изумление, щом споменът изникна в съзнанието й.

Тя продължи да изрежда хвалби по адрес на Конли и аз се помолих циничните пророчества на съдия Сивиър да се окажат погрешни. Лекувал съм безброй момичета, които страдат от непоносимост към и от страна на бащите си или от липсата на каквато и да било връзка с тях. Знаех какви поражения на психиката понасяха, колко тежко осакатени бяха в отношенията с околните. Това мило същество заслужаваше нещо по-добро.

Когато направих достатъчно наблюдения, за да се уверя, че се развива напълно добре, я върнах. Повдигна се на пръстчета и протегна тънките си като клечки ръчички. Наведох се да ме целуна по бузата.

— Довиждане, доктол Алек.

— Довиждане, миличка. Ако някой път искаш да си поговориш с мен, кажи на мама. Тя ще ти помогне да ми се обадиш.

Съгласи се и се върна в мекия подслон на майчиното си трико.

Рики бе отишъл в един отдалечен ъгъл, стоеше сам и гледаше през прозореца. Приближих се до него, сложих ръка на рамото му и заговорих тихо, така че само той да може да ме чуе:

— Знам, че не искаш да правиш това.

Долната му устна помръдна, вратът му се стегна и той кръстоса ръце пред гърди.

Дарлийн стана, като все още държеше Ейприл и започна да говори нещо, но аз я отдръпнах.

— Сигурно ти е много трудно да се видиш с баща си — продължих внимателно.

Той стоеше изправен като истински моряк и се опитваше да изглежда сериозен и непоколебим.

— Чух, че си избягал.

Не получих отговор.

— Било е истинско приключение, убеден съм.

Бегла усмивка пробягна по лицето му и изчезна.

— Знаех, че си здраво момче, но чак да извървиш пет мили…

Усмивката се върна и този път се задържа малко по-дълго.

— Видя ли нещо интересно?

— А-ха.

— Ще ми разкажеш ли?

Той погледна другите.

— Не тук — уверих го. — Хайде да идем в другата стая. Можем да рисуваме и да си играем като миналия път.

Намръщи се, но ме последва.

Кабинетът на Мал го впечатли и той го обиколи няколко пъти преди да седне.

— Виждал ли си някога такова място?

— А-ха, в един филм.

— Ами? В кой?

— Беше за едни лоши, които превзеха света. Имаха кабинет с лазери и такива работи. Приличаше на този.

— Свърталището на лошите, а?

— Да.

— Мислиш ли, че г-н Уърти е лош човек?

— Татко каза, че е.

— А за някой друг каза ли ти, че е лош?