Джонатан Келерман - Кръвна проба

— А холистици ли са?

— Вероятно. Повечето от сектите са такива. Това е част от отхвърлянето на обществените ценности. Но не съм чувал да са вманиачени на тази тема, ако това искаш да кажеш. Мисля, че държат повече на начина на хранене. Сами отглеждат храната и шият дрехите си — като истинските Утописти: „Онейда“, „Ефрата“ и „Нова хармония“. Мога ли да попитам защо искаш да знаеш всичко това?

Разказах му за решението на Суоуп да не лекуват Ууди, както и за последвалото изчезване.

— Сет, това звучи ли ти като нещо, в което тази секта може да е въвлечена?

— Струва ми се малко вероятно, защото те са много саможиви. Ако се захванат с подобна история, ще привлекат твърде много внимание върху себе си.

— Но техни хора посетиха семейството — напомних му аз.

— Ако искат да разрушат нещо, защо им е да го правят толкова публично? Каза, че семейството живее близо до Убежището?

— Поне доколкото разбрах.

— Значи може просто да са били в добри съседски отношения. В малък град като Ла Виста е нормално местните да гледат с лошо око на такива особняци. А умният особняк се опитва да се сприятели. Това е добра стратегия за оцеляване.

— Като стана дума за оцеляване, как се издържат?

— Предполагам, чрез членски внос. От друга страна, Матиас е богат. Би могъл да издържа цялата секта с властта и престижа си. Ако наистина вярват в самоупованието, надали им трябват и толкова много средства.

— Само още нещо, Сет. Защо се наричат „Тач“?

Той се засмя.

— Проклет да съм, ако знам. Мисля, че ще задам този въпрос на някой от абсолвентите.

Мал Уърти ми се обади по-късно през деня.

— Излиза, че г-жа Мууди не е получила плъх, защото й е било писано да получава по-големи и по-хубави неща. Тази сутрин е намерила изкормено куче, обесено на червата си на бравата на предната врата. Освен това го е кастрирал и напъхал топките в устата му.

Единствено погнусата ме накара да замълча.

— Какъв човек, а? На всичко отгоре се обадил по телефона, в разрез със заповедта, говорил с момчето и го карал да избяга. То се подчинило и минаха седем часа докато успеят да го открият. Хванаха го вчера късно вечерта. Мотаело се из паркинга на някакъв търговски център, на пет мили от дома. Явно е мислело, че баща му ще го вземе и отведе. Когато никой не се появил, горкото дете си изкарало акъла. Безсмислено е да казвам, че Дарлийн се е побъркала. Обаждам се да те помоля да поговориш с децата. В момента грижата за психичното им здраве е нужна повече от всичко друго.

— Те видели ли са кучето?

— Слава богу, не. Тя изчистила всичко преди да могат да го видят. Кога можеш да се срещнеш с тях?

— Не мога да отида в кабинета преди събота.

Бях наел част от апартамента на един колега в Брентууд. Беше ми необходим кабинет за съдебни експертизи, но можех да го използвам само в края на седмицата.

— И тук можеш да свършиш тази работа, само насрочи час.

— Можеш ли да ги доведеш след няколко часа?

— Дадено.

Офисите на „Трентън, Уърти и Ла Роса“ се намираха в надстройката на една престижна сграда на пресечката между „Роксбъри“ и „Уилшър“. Мал, облечен елегантно в тъмносиня коприна и камгар от Бижан, беше излязъл в чакалнята, за да ме посрещне лично. Каза ми, че ще бъдем в неговия кабинет. Спомних си, че стаята винаги ми приличаше на пещера с тъмните си стени и прекалено голямото, подобно на абстрактна скулптура безформено бюро, назъбените модернистични гравюри, окачени по ламперията и полиците, пълни със скъпи — и чупливи — сувенири. Не беше идеалното място за провеждане на терапия на деца, но трябваше да свърши работа.

Пренаредих някои столове, преместих една ъглова маса и направих място за игра в средата. От куфара си извадих хартия, моливи, пастели, марионетки и малка къщурка и ги сложих на масата. Сетне отидох да взема децата на Мууди.

Те чакаха в юридическата библиотека: Дарлийн, Карлтън Конли и децата, които бяха облечени като че ли отиваха на черква.

Тригодишната Ейприл носеше бяла рокля от тафта и бели кожени сандалки върху чорапи с дантелен кант. Русата й коса бе сплетена и вързана с панделка. Беше се сгушила сънливо в скута на майка си, лющеше коричката на някаква рана на коляното и си смучеше палеца.

Брат й бе като от уестърн: бяла риза, кафяви рипсени панталони с маншети обърнати нагоре, небрежно вързана вратовръзка и кафяви половинки обувки. Лицето му бе ожулено, а тъмната му коса зализана в неуспешен опит да бъде накарана да застане мирно. Като всяко деветгодишно момче, изглеждаше окаян в тази премяна. Когато ме видя, се извърна.