Джонатан Келерман - Кръвна проба

Място толкова близко до морето сигурно струваше доста солидна сума пари.

— Може би за изпълняване на фантазиите се плаща добре — казах аз.

— Винаги е било така.

Майло натисна звънеца. Вратата бързо се отвори и един висок мъж с черно-бяла карирана риза, избелели джинси и тиранти, ни обля с усмивка, в която прозираше страх. Представи ни се със: „Здрасти, аз съм Дъг“ и ни покани вътре.

Бе моя възраст. Изненадах се, защото очаквах някой по-млад. Косата му бе рядка и руса, подстригана на стълби и изсушена със сешоар, така че да изглежда елегантно разрошена. Освен нея притежаваше късо подрязана червено-руса брада, небесносини очи като на манекен от списание и гладка златиста кожа. С една дума застаряващо, но добре запазено момче от плажа.

Вътрешните стени бяха разрушени, за да се създаде едно помещение от 300 квадрата — за по-добър живот. Мебелите бяха от светло дърво, стените — бели като стриди. Във въздуха се долавяше мирис на лимоново масло. Имаше литографии с морски пейзажи, аквариум със солена вода, миниатюрна кухничка и полуразгънато пухено легло. Всеки предмет бе на мястото си, сякаш току-що изваден от кутия.

В средата на помещението нивото на пода бе по-ниско и бе полузапълнено с модулна холна гарнитура от тъмнозелено кадифе. Слязохме долу и седнахме. Предложи ни кафе от кана, поставена върху масичката.

Наля три чаши и седна срещу нас, все така усмихнат и все така уплашен.

— Детектив Стърджис — гледаше ту към мен, ту към Майло, който потвърди с кимване на глава, — по телефона ми казахте, че посещението ви е свързано с Нона Суоуп.

— Правилно, г-н Кармайкъл.

— Още в началото бих искал да ви кажа, че едва ли ще ви помогна много, защото я познавам съвсем бегло.

— Участвали сте заедно с нея в представления по поръчка. — Майло извади дежурния си бележник и молив.

Кармайкъл се засмя нервно.

— Три или четири пъти. Тя не остана за дълго.

— А-ха.

Кармайкъл отпи от кафето, постави чашата на масата и щракна със ставите на пръстите си. Имаше стоманени плещи, виждаше се всеки мускул, а вените на ръцете му бяха изпъкнали.

— Не знам къде е — каза той.

— Никой не е казал, че е изчезнала, г-н Кармайкъл.

— Ян Рамбо ми се обади и ми обясни за какво става дума. Тя каза, че сте извадили досието ми.

— Това притеснява ли ви, г-н Кармайкъл?

— Да, притеснява ме. То е лично и не виждам какво общо има с другите работи.

Опитваше се да се вземе в ръце, но въпреки мускулите у него имаше нещо прекалено хрисимо и детско.

— Г-н Кармайкъл, нещо ви тревожеше при разговора ни по телефона, бяхте прекалено нервен. Искам да знам защо?

Майло се облегна назад и кръстоса крака.

Винаги е много впечатляващо, когато някой със здрава физика започва да се изтощава. Сякаш гледаш как се срутва паметник. Видях изражението върху лицето на русия мъж и ми се прииска да съм някъде другаде.

— Разкажете ни — подтикна го Майло.

— Това си е моя идиотска грешка. Сега ми се налага да плащам.

Той стана, отиде в кухнята и се върна с шишенце пълно с хапчета.

— Витамин „В 12“. Необходим ми е, когато съм в стрес. — Отвъртя капачката, изсипа три капсули, сдъвка ги и ги глътна с кафе. — Не би трябвало да приемам толкова много кофеин, но той ме успокоява. Парадоксална реакция.

— Какво си намислил, Дъг?

— Работата ми в „Адам и Ева“ бе тайна. Поне досега. През цялото време знаех, че е рисковано, че мога да се натъкна на някой познат. Не знам, може би това е част от играта.

— Не се интересуваме от частния ти живот. Просто ни кажи какво знаеш за Нона Суоуп.

— Но, ако тази история завърши в съда, ще бъда призован, нали?

— Има вероятност да се случи — съгласи се Майло, — но още сме твърде далече от това. Засега искаме да намерим Нона и родителите й, за да можем да спасим живота на едно малко момче.

Детективът разказа с големи подробности за липомата на Ууди. Той бе запаметил всичко чуто от мен и сега го бълваше в красивото лице на Кармайкъл. Русият направи всичко възможно да не слуша, но се провали. Разбра всичко и изглеждаше наранен. Очевидно бе чувствителен човек и си дадох сметка, че го харесвам.

— Господи, тя ми каза, че има болно братче, но въобще не обясни от какво е болно.

— Какво още ти разказа?

— Честно казано, почти нищо. Тя не говореше много за каквото и да е. Твърдеше, че иска да стане артистка — обичайната заблуда, която можеш да чуеш от повечето момичета. Но не приличаше на депресирана, както бихте очаквали, заради болното момче.