Джонатан Келерман - Кръвна проба

Извадих портфейла си, оставих двайсетдоларова банкнота и я последвах бързо.

Тя подтичваше на север по булевард „Уестууд“. Движеше ръце като войник, докато си проправяше път през гъмжилото на тълпата.

Затичах се, настигнах я и я хванах за ръката. Лицето й бе обляно в сълзи.

— Какво ти е, Бев?

Не ми отговори, но ми позволи да вървя с нея. Тази вечер Вилидж изглеждаше като филм на Фелини. Тротоарите бяха осеяни с боклуци, улиците — с музиканти, бледолики колежани, пищящи групи тийнейджъри, облечени с дрехи, възголеми за ръста им, наркомани с празен поглед, шляещи се типове от предградията и всякакъв сорт зяпачи.

Вървяхме мълчаливо до южния край на университетското градче на „ЮКЛА“ 9 9 Съкр. От Юнивърсити ъф Калифорния, Лос Анджелис. — Б.пр. . Вътре в университетския парк целият хаос от светлини и хора изчезваше така внезапно, сякаш никога не бе съществувал. Замениха го сенките на дърветата, тъмнината и тишина, отчетлива до вцепенение. С изключение на някоя случайно минаваща кола, бяхме абсолютно сами.

На петдесетина метра навътре в парка я накарах да спрем и да поседнем на пейката до една затворена спирка. Автобусите вече не се движеха и светлините около спирката бяха загасени. Тя се обърна и зарови лице в дланите си.

— Бев.

— Сигурно съм се побъркала — изхлипа. — Така да офейкам от ресторанта.

Опитах се да я прегърна през рамо, за да я успокоя, но тя ме отблъсна.

— Не, добре съм. Нека го излея веднъж и завинаги.

Тя задържа дъх, съсредоточи се и се оживи преди голямото изпитание.

— Оджи и аз… бяхме любовници. Започна почти веднага, след пристигането му в Западната педиатрична болница. Изглеждаше съвсем различен от мъжете, с които бях излизала дотогава. Беше чувствителен, обичаше приключенията. Реших, че е сериозно. Позволих си да се влюбя, а всичко се скапа. Когато заговори за непрекъснатите му любовни авантюри, всичката тази гадост отново ме зарина. Бях глупачка, Алекс, защото той никога не ми беше обещавал нищо, не ме лъжеше и не се представяше за някой друг. Вината си е моя. Аз предпочетох да го виждам като благороден рицар. Може би той се появи точно в момент, когато бях готова да повярвам на всичко, не знам. Шест месеца спах с него. През цялото време той го правеше с всяка жена, която му попаднеше пред погледа — сестри, лекарки, майки. Знам какво си мислиш. Вдигах му скандали за историите, които чувах, а той не отричаше и казваше, че доставя удоволствие и получава същото в отплата. Какво лошо имало в това, особено след всичката болка, страдания и смърт, с които се сблъскваме в ежедневието си. Бе толкова убедителен, че не престанах да се срещам с него независимо от всичко. Необходимо ми бе доста време да се взема в ръце. Мислех, че вече съм приключила с това. Допреди една седмица, когато го видях с Нона. Имах уговорена среща — истинска катастрофа — в малък мексикански ресторант, недалеч от болницата. Двамата бяха в отсрещната страна на салона, сврени в едно тъмно сепаренце. Едва ги виждах. Бяха напълно погълнати един от друг. Пиеха „Маргарита“ и се смееха, увили тела. Като двойка влечуги! За бога!

Тя спря да си поеме дъх.

— Много ме заболя, Алекс. Тя бе толкова самоуверена и красива. Ревността ме проряза като нож. Никога не съм изпитвала този вид ревност преди — направо кървях. Очите им бяха ужасно оранжеви от светлината на свещите като два вампира. Аз си стоях там, губейки си времето с един нещастник, а всъщност умирах от желание вечерта да свърши по-бързо, а те сякаш го правеха на масата. Беше направо скверно.

Раменете й потрепериха. Тя цялата се тресеше.

— Сега вече ти е ясно защо толкова дълго се двоумих дали да споделя с някого. Може да изглеждам като пренебрегната нещастница, която го прави единствено от злоба. Но чак дотам няма да стигна, макар че достатъчно съм пропаднала в живота си.

Очите й се впиха в мен, за да ме накарат да повярвам.

— Искам да го изтрия от съзнанието си — него, нея, всички. Но не мога, Алекс, заради малкото момче.

Този път прие успокоителния ми жест и облегна глава на рамото ми, а ръката й бе в моята.

— Трябва ти малко време, за да се дистанцираш — казах меко. — Така ще можеш да погледнеш истината право в очите. Той вероятно е бил „нежен“ и „честен“ по някакъв перверзен начин, но въобще не е герой. Приятелчето си е навлякло неприятности, а за теб ще е най-добре да си извън живота му. Той е наркоман, нали?

— Да. Откъде разбра?

Реших да не цитирам съмненията на Раул. Боях се, че споменаването на името му можеше да я отблъсне. Освен това, имах си и мои съмнения.