Джонатан Келерман - Кръвна проба

— Поне няма ли да отидат и поговорят с него?

— Не, защото са претрупани с работа. Ако беше нещо по-сложно, например някаква явна заплаха, може би. „Ще ти дам да се разбереш, мръсен психар!“ — Нещо такова би могло да послужи за претекст. Страхувам се, обаче, че и ченгетата имат същото отношение към нас, адвокатите, като него. Ще напиша доклад, за да знам, че нещо съм направил, но въобще не се осланяй на момчетата в сини униформи.

— Познавам някого в службите.

— Ако е полицай от платен паркинг, въобще няма влияние, приятелче.

— Ами детектив?

— Това е нещо различно. Обади му се. Ако поискаш и аз да разговарям с него, готов съм.

— Ще се оправя.

— Великолепно. Дръж ме в течение. И още нещо, Алекс, извинявай за кавгата.

Долових, че едва се сдържа да не затвори слушалката. За три и половина долара на минута не си струваше да си губи времето.

— Още нещо, Мал.

— Какво има пак?

— Обади се на съдията. Ако все още не е получила колет, предупреди я, че не е изключено.

— Вече съм го сторил, шефе. Сложи ми няколко червени точки.

Набрах номера на Майло.

— Опиши ми съвсем подробно този задник.

— Почти с моя ръст. Кокалест, но с развита мускулатура. Дълго лице с червеникав тен, като на строителен работник, сплескан боксьорски нос, огромна челюст. Носи индиански бижута — два пръстена. По един на всяка ръка. Скорпион и змия. Няколко татуировки на лявата ръка. Зле облечен.

— Цвят на очите?

— Кафяви, кървясали като на гуляйджия. Кестенява коса, сресана назад, като намазана с гел. Прилича на мазник.

— Прилича ми на помияр.

— Точно.

— Ами този мотел „Бедабай“, където живее?

— Живееше, поне допреди няколко дни. Възможно е да спи и в камиона си, доколкото знам.

— Познавам няколко приятелчета от Футболната дивизия. Ако мога, ще понатисна някой от тях да отиде да си поприказва с този Мууди и неприятностите ти ще свършат. Може би един младеж на име Фордибранд. Има най-неприятния дъх, който някога си помирисвал. Пет минути лице в лице с него и твоят човек ще започне да се разкайва.

Засмях се, но съвсем не от сърце.

— Успял е да те стресне, а?

— Имал съм и по-добри сутрини.

— Ако си притеснен, можеш да се преместиш при мен. Чувствай се поканен.

— Благодаря ти, но съм добре.

— Промениш ли решението си, уведоми ме. Междувременно бъди внимателен. Той може да си е само един дребен мръсник, но все пак аз ли трябва да ти обяснявам психарите? Бъди нащрек, приятелю.

През по-голямата част от деня се занимавах с прозаични неща и очевидно се успокоих. Но през цялото време бях в „карате форма“, която сам си бях измислил — повишено ниво на съсредоточаване, характерно с усещането за бдителност. Сетивата са напълно концентрирани в една точка, толкова близо до параноята, когато да се оглеждаш зад гърба си на неимоверно кратки интервали е нещо съвсем нормално.

За да постигна тази форма, не употребявах алкохол и тежки храни, правех гимнастика и практикувах ката — карате танци, до пълно изтощение. После релаксирах с половинчасова самохипноза и автосугестивна хипербдителност.

Бях го усвоил от инструктора си Ярослав, чешки евреин, който бе усъвършенствал уменията си за самозащита, докато се криел от нацистите. Следвах съветите му през първите седмици след инцидента в „Ла Каса де лос Ниньос“, когато железата в челюстта ме правеха безпомощен, а кошмарите ме спохождаха често нощем. Режимът, към който ме привикна той, ми помогна да ремонтирам успешно онази част от себе си, която хлопаше най-силно главата.

„Готов съм“ — казах на себе си — „да понеса всичко, което Ричард Мууди има в запас.“

Тъкмо се обличах за вечеря, когато ми се обадиха от телефонната служба.

— Добър вечер, д-р Д., Кати е на телефона.

— Здрасти, Кати.

— Извинете за безпокойството, но Бевърли Лукас ви търси. Казва, че е спешно.

— Няма проблем. Свържи ме, моля те.

— Окей. Приятна вечер, докторе.

— И на тебе също.

Телефонът издаде дрезгав звук при свързването на линиите.

— Бев?

— Алекс? Трябва да говоря с теб.

Чух силна музика в помещението, от което се обаждаше. Барабани, синтезатор, виещи китари и басѝ, от които дъхът ти спира. Едва долавях гласа й.

— Какво става?

— Не мога да ти обясня оттук. Използвам телефона на бара. Зает ли си?

— Не. От къде се обаждаш?

— От „Юникорн“ в Уестууд. Моля те, имам нужда да поговоря с теб.

Стори ми се, че беше на края на силите си, но трудно бих могъл да се закълна при целия този шум. Познавах мястото — комбинация между бистро и дискотека, претъпкано със самотници. Веднъж Робин и аз спряхме там да похапнем след кино, но бързо се изпарихме, защото средата ни се стори твърде бандитска.