Джонатан Келерман - Кръвна проба

Пъхна ръка в джоба на бялата си престилка, извади пакет солени бисквити, скъса найлоновата опаковка и започна да гризе, докато не свършиха. Изтръска трохите от мустаците си и продължи:

— Дори в случая с онези от „Свидетелите“ медиите се опитаха да направят сензация като подмятаха, че ние насилваме семейството. Един от тв каналите изпрати някакъв репортер кретен, преоблечен като санитар да вземе интервю от мен. Сигурно в детството си е мечтал да бъде лекар, но се е провалил на изпитите. Перчеше се с някакъв малък диктофон и се обърна към мен на малко име, Алекс! Все едно сме си приятели. Изгоних го, а той пусна картината в рубриката „Без коментар“, за да изглежда сякаш прикривам вината си. Слава богу, родителите се вслушаха в съвета ми и също отказаха да разговарят с него. Така нареченото противоречие замря дотам — нямаше леш и лешоядите отидоха да я търсят другаде.

Вратата към лабораторията се отвори и в кабинета влезе млада жена, стиснала в ръце някаква папка. Имаше много светлокафява коса, подстригана на бретон, кръгли очи, които по цвят допълваха косите, изпито лице и песимистично свити устни. Ръката, която държеше папката беше бледа, а ноктите й — изядени до живеца. Беше облечена в лаборантска престилка, която стигаше под коленете й, а на краката си носеше ниски обувки с крепонени подметки.

Плъзна поглед покрай мен към Раул и каза:

— Трябва да видите нещо. Може да ви заинтригува.

Монотонният й глас омаловажи съобщението.

Раул се изправи.

— За новата мембрана ли става дума, Хелън?

— Да.

— Чудесно. — Той понечи да я прегърне, но се сети, че съм там и спря. Прочисти си гърлото и ни представи. — Алекс, запознай се с колежката ни, д-р Хелън Холройд.

Разменихме съвсем бегли любезности. Тя се доближи до Раул, а в бежовите й очи проблесна частнособственически пламък. Той безуспешно се опитваше да прикрие палавото си изражение.

И двамата хвърляха толкова усилия отношенията им да изглеждат платонични, че за пръв път през този ден ми се дощя да се усмихна. Те бяха любовници и това трябваше да бъде тайна. Но не се съмнявах, че цялото отделение я знаеше.

— Е, трябва да вървя — казах аз.

— Да, разбирам. Благодаря ти за всичко. Може да ти се обадя да поговорим по-подробно. Междувременно, изпрати сметката на секретарката ми.

Докато излизах, те се гледаха в очите и обсъждаха чудесата на осмотичния баланс.

По пътя се отбих да изпия чаша кафе в бара на болницата. Минаваше седем и нямаше много хора. Висок мексиканец, с мрежичка на главата чистеше пода със син парцал. Три сестри се смееха и ядяха понички. Покрих кафето с чинийката и се приготвих да си избера маса, когато с ъгъла на окото си улових някакво движение.

Беше Валкроа, който ми махаше. Отидох на неговата маса.

— Седнете при мен.

— Добре.

Оставих чашата и сложих стола си така, че да съм с лице срещу него. На подноса му имаше остатъци от огромна салата и две чаши вода, а вилицата му вяло побутваше няколко кълна люцерна из купата.

Беше сменил психеделичната спортна риза с черна блуза на „Грейтфул Дед“, а бялата престилка бе преметната на стола до него. Седях достатъчно близо, за да видя, че дългата му коса вече оредяваше на върха. Имаше нужда от бръснене, макар че четината му бе набола само тук-таме, най-вече около мустаците и брадичката. Оклюмалото му лице носеше белезите от скорошно силно премръзване, той подсмърчаше, носът му бе червен, а очите — насълзени.

— Имате ли новини от Суоуп? — попита ме.

Беше ми омръзнало да разказвам историята, но той беше техен доктор и заслужаваше да знае. Осведомих го накратко.

Слушаше ме невъзмутимо, в тъмните му очи нямаше и следа от вълнение. Когато свърших, той се покашля и си избърса носа със салфетка.

— По някаква причина чувствам, че трябва да заявя пред вас невинността си.

— Едва ли е нужно — уверих го.

Отпих малко от кафето и бързо го оставих. Бях забравил колко ужасен е вкусът му. Той се загледа някъде в далечината и за момент си помислих, че се е замислил и уединил във вътрешния си свят, както направи по време на словоизлиянията на Раул. Осъзнах, че вниманието ми блуждае.

— Зная, че Мелендес-Линч обвинява мен за това. Откакто работя тук, винаги на мен е приписвал вината за всичко лошо в това отделение. Такъв ли беше докато работехте с него?

— Да кажем, че отне време докато се сработим.

Той поклати сериозно глава, набоде на вилицата си няколко стръка от салатата и ги задъвка.