Джонатан Келерман - Кръвна проба

— Ами сестрата? Бевърли каза, че тя и родителите й не се понасят.

— Не бих могъл да кажа. Тя не се задържаше много тук, а и все някак странеше.

Избърса си носа и стана.

— Не обичам да клюкарствам. И без това вече си позволих доста.

Взе престилката, преметна я през рамо, обърна се безцеремонно и тръгна, като ме остави сам на масата. Гледах как си отива, а устните ми се движеха, сякаш се молех безмълвно.

Минаваше осем, когато наближих „Бевърли Глен“. Къщата ми се намира на върха на една дива козя пътека. По криволичещия път няма осветление, но аз знам всяка извивка наизуст и се добирам почти опипом. В пощенската кутия имаше любовно писмо от Робин. То ме разведри за известно време, но след четвъртия прочит ме обзе смътна тъга.

Беше твърде късно да храня рибите в откритото езеро, затова се изкъпах, изсуших се и облякох бойния си жълт халат. Занесох бутилка бренди в малката библиотека до спалнята. Дописах няколко дълго отлагани юридически доклада, сетне се настаних в един стар стол и се заех с камарата книги, които си бях обещал да прочета някой ден.

Първата, която грабнах, бе албум с колекция снимки на Даян Арбъс. Неумолимите портрети на джуджета, бездомници и други ходещи развалини ме депресираха още повече. Следващите няколко тома не бяха по-добри попадения, затова излязох на терасата с китарата си, седнах под звездното небе и се насилих да дрънкам мажорни парчета.

На следващата сутрин излязох на терасата да си взема вестника. Тогава видях онова гадно и подпухнало нещо да лежи като плужек на мозайката.

Беше умрял плъх. Около вратленцето му силно бе стегната груба конопена примка. Безжизнените му очи бяха мътни, козината — матова и мазна. Двете предни лапички бяха неестествено протегнати като за молитва. От полуотворената му уста се показваха грозно оголените му резци с цвят на консервирана царевица.

Под тялото бе затиснато парче хартия. Използвах свит на руло вестник „Таймс“, за да избутам гризача настрани. Първоначално трупчето се съпротивляваше, тежко отпуснато, но после се плъзна като хокейна шайба към ръба на терасата.

Сякаш присъствах на епизод от овехтял гангстерски филм — върху хартията бяха залепени букви, изрязани от списание. Прочетох:

ТОВА Е ЗА ТЕБ, ГОСПОДИН ДОКТОРЕ

Сигурно щях и сам да се сетя, но сега вече работата стана съвсем прозрачна.

Запазих посланието, увих тялото на плъха и го изхвърлих на боклука. Щом влязох вкъщи, грабнах телефонната слушалка.

Секретарката на Мал Уърти си имаше своя секретарка. Трябваше да бъда доста настоятелен и с двете, за да се добера до него.

Преди да мога да проговоря, той каза: „Знам. И аз вече получих същото. Какъв цвят беше твоето?“.

— Кафеникаво сиво с примка около крехкото малко вратле.

— Смятай, че си имал късмет. Моят беше обезглавен и в кутия. Заради него за малко щях да загубя доброто момиче, което ми носи пощата. Тя още си мие ръцете. На Даскоф му се падна сандвич с плъх за закуска.

Мъчеше се да си направи шега от всичко това, но гласът му издаваше тревога.

— Знам, че приятелчето е психар — каза той.

— Как е разбрал къде живея?

— Адресът ти не е ли написан върху доклада?

— О, по дяволите. А съдията какво е получила?

— Нищо. Какъв е смисълът на всичко това?

— Откажи се да търсиш смисъл. Какво ще правим сега?

— Тъкмо бях започнал да издавам забранителни заповеди, за да го държа на километър разстояние от всички нас. Но, ако бъдем честни, няма начин да го накараме да ги спазва. Ако се хване на въдицата, вече е друга работа. Ние обаче не искаме да отиваме толкова далече, нали?

— Не е много успокоително, Малкълм.

— Това е демокрация, приятелю. — Направи кратка пауза. — Разговорът записва ли се?

— Разбира се, че не.

— Проверявам само. Има и друга възможност, но е твърде рискована, докато съществува наредбата за неприкосновеността на личността.

— За какво говориш?

— За пет хиляди долара мога така да го наредя, че всеки път, когато пикае, да реве от болка.

— Демокрация, значи?

Той се изсмя.

— Свободно предприемачество. Хонорар за услуга. Както и да е, това е само една възможност.

— Не я пробвай, Мал.

— Отпусни се, Алекс. Просто разсъждавам.

— Ами полицията?

— Забрави. Нямаме доказателства, че е той. Искам да кажа, че и двамата знаем, но не можем да го докажем, правилно ли се изразявам? А и те няма да започнат да взимат отпечатъци от плъх, защото изпращането на гризачи на любими хора не е престъпление. Евентуално — пак се изхили — бихме могли да се обърнем към Лигата за защита на животните. Ще му прочетат едно конско, ще прекара една нощ в приюта за бездомни животни и какво от това?