Джонатан Келерман - Кръвна проба

— Тъкмо щях да вечерям. Искаш ли да се срещнем някъде?

— Направо тук, какво ще кажеш? Ще запазя маса на мое име и ще те чакам.

Вечерята в „Юникорн“ не бе много привлекателна перспектива. Подобно количество децибели със сигурност предизвикваше пресъхване на стомашните сокове, но аз й отговорих, че след петнайсет минути ще бъда там.

Движението във Вилидж бе доста натоварено и аз пристигнах със закъснение. „Юникорн“ беше рай за нарцисисти. Всички стени, с изключение на пода, бяха облицовани с огледала. В допълнение — висяща папрат и лампи, фалшиви стил „Тифани“, а тук-таме проблясваха дървени ламперии, украсени с месинг. Все пак огледалата бяха есенцията на заведението.

Вдясно се помещаваше миниатюрен ресторант. Двайсетина маси, покрити със зеленикава дамаска. Вляво бе остъклената дискотека, където двойки се кълчеха под ритъма на свирещ на живо оркестър. Огледалата проблясваха в такт с ударите на барабаните. Между двете заведения бе салонът. Дори барплотът бе облицован с огледала, та върху челната му фасада като на екран се виждаха облеклото и обувките на седящите там.

Салонът бе слабо осветен и претъпкан от тела. Трудно си проправях път сред цялата тази блъсканица, заобиколен от ухилени лица — утроени, дори учетворени, без да съм сигурен кое е истинско и кое — отражение. Мястото бе противно кътче за забавления.

Тя седеше на бара до един як младеж, облечен с риза от трико, раздвоен и разстроен между убиване на времето с нея, поркане на бира и очевидното зазяпване из тълпата в търсене на по-надеждна перспектива. Кимаше му от време на време, но явно бе твърде разтревожена от нещо.

Вкарах в употреба лакти, за да се добера до нея. Тя се бе втренчила във висока чаша, наполовина пълна с пенеста розова течност и множество захаросани плодове, украсена с хартиено чадърче. С едната ръка въртеше чадърчето.

— Алекс!

Носеше лимоненожълто бюстие и подходящи на цвят лъскави бермуди за джогинг. От коляното до глезена краката й бяха обути в бяло-жълти чорапи, които пък отиваха на маратонките. Бе обилно гримирана и носеше много бижута. Косите й бяха пристегнати със сигнална лента. За миг си спомних колко консервативна и измита изглеждаше на работното си място.

— Благодаря ти, че дойде.

Наведе се напред и ме целуна по устните. Нейните бяха горещи. Онзи с ризата от трико използва случая да се измете.

— Бет, дали масата е готова? — попита тя момичето зад бара.

— Нека проверя.

Хванах я за ръка и се понесохме сред вълни от плът. Множество мъжки очи проследиха движението й, но тя сякаш не ги забеляза.

Незнайно защо при резервацията бе казала на оберкелнера името „Люк“, без да ме уведоми, но масата бе напълно готова за сервиране и ние се настанихме в ъгъла под висяща папрат с колосални размери.

— По дяволите, забравих си питието на бара — изруга тя.

— Какво ще кажеш за едно кафе?

Нацупи се.

— Мислиш, че съм пияна, или нещо от сорта?

Говореше отчетливо и се движеше нормално. Само очите й я издаваха, като се втренчваха и разфокусираха на къси интервали.

Засмях се и възразих.

— Правя го успешно, нали? — засмя се тя.

Повиках келнера и си поръчах кафе. Тя поиска чаша бяло вино. Не изглеждаше ядосана. Държеше се изпечен пияч.

След малко сервитьорът се върна. Бев помоли да си поръчам пръв, докато изучаваше менюто. Приех го с усмивка, избрах си обикновена салата от пресен спанак и варено пиле, защото претенциозните заведения обикновено предлагат лоша кухня. Исках да получа нещо, в чието приготовление трудно биха могли да сбъркат.

Тя продължаваше да поглъща менюто, сякаш беше роман, но накрая погледна доволно:

— Ще си поръчам артишок.

— Горещ или студен, госпожо?

— Ами… студен.

Келнерът си записа и я погледна в очакване. Понеже тя не добави нищо, той попита това ли е всичко.

— А-ха.

Келнерът си тръгна като клатеше глава.

— Ям много артишок, защото когато правя кросове, губя много натрий, а този зеленчук е богат на това вещество.

— А-ха.

— За десерт ще си поръчам нещо с банани, защото бананите имат високо съдържание на калий. Щом повишиш съдържанието на натрий в организма, трябва да сториш същото и с калия, така че да настъпи равновесие.

Винаги съм приемал Бев като на доста земна млада дама, малко по-строга от необходимото към себе си, дори склонна към самонаказание. Обаче замаяното момиче, което седеше на масата срещу мен сякаш ми бе непознато.

Тя продължи да говори за маратонското бягане, докато храната дойде. Щом й сервираха артишока, тя го изгледа втренчено и започна да си взима деликатно от листенцата.