Джонатан Келерман - Кръвна проба

— Сигурно ще се върнат за колата. Наредих да я конфискуват, така че ще им се наложи да се обадят, за да си я получат. Щом го направят, ще те намеря и ще можеш да поговориш с тях. Дори да не се появят, ще разберем, че са се прибрали вкъщи благополучно.

Той осъзна какво е казал и направи гримаса.

— Дявол да го вземе, къде ми е главата? Ами детето?

— Може да е добре. Може просто да са го завели в друга болница.

Искаше ми се да прозвучи обнадеждаващо, но споменът за болката, изписана на лицето на Ууди и кървавото петно на килима в мотела разрушиха щастливия край на мечтите ми.

— Ако не го лекуват, е свършено, нали?

Кимнах.

Той се втренчи в предното стъкло.

— Ето това е вид убийство, с какъвто никога не съм се сблъсквал.

Раул бе казал същото с други думи. Споменах му за това.

— А този Мелендес-Линч не иска ли да следва законовите процедури?

— Мъчеше се да ги избегне. Но не е изключено случаят да завърши в съда.

Той поклати огромната си глава и сложи ръка на рамото ми.

— Ще се ослушвам за всяка вест. Ще те осведомявам веднага, щом нещо изникне.

— Задължен съм ти. И ти благодаря за всичко, Майло.

— Няма за какво. Наистина.

Стиснахме си ръце.

— Поздрави дизайнерката, когато се върне.

— Непременно. И ти поздрави Рик.

Слязох от колата. Фаровете на „Матадор“-а опипваха чакъла, докато Майло се изнизваше от паркинга. Отсеченото дърдорене на радио-диспечера, напомнящо пънк рок концерт, увисна във въздуха след него.

Карах на изток към „Сънсет“. Имах намерение да се отклоня по „Бевърли Глен“ и да се прибирам. Тогава си спомних, че къщата е празна. Разговорът с Майло за Робин отвори някои рани и нямах желание да оставам сам с мислите си. Сетих се, че Раул не знае какво сме открили в „Морски бриз“ и реших, че моментът е съвсем подходящ да му разкажа.

Заварих го приведен над бюрото си да драска бележки по черновата на някакъв изследователски труд. Почуках леко на отворената врата.

— Алекс! — изправи се да ме посрещне. — Как беше? Успя ли да ги убедиш?

Предадох му накратко събитията от деня.

— Господи. — Той се свлече на стола си. — Това е невероятно. Невероятно.

Въздъхна, стисна челюстта си с ръце, после взе един молив и започна да го търкаля напред-назад върху бюрото.

— Имаше ли много кръв?

— Едно петно, широко около 15 см.

— Малко е за кръвоизлив — промърмори си той. — Нямаше ли някаква друга течност? Жлъчна или еметична?

— Не видях нищо такова. Трудно ми е да кажа. Стаята беше същински ад.

— Без съмнение е било варварски обред. Казах ти, Алекс, те са луди, онези от „Тач“. Да откраднат дете, а след това да изпаднат в такъв амок! Холизмът не е нищо друго, освен прикритие на анархия и нихилизъм.

Мозъкът му скачаше от заключение на заключение с квантови стъпки, но нямах нито желание, нито сили да споря с него.

— А какво направи полицията?

— Детективът, който се зае с цялата бъркотия, е мой приятел. Направи го, за да ми услужи. Разпространена е бюлетина с пълна информация за семейството, шерифът в Ла Виста знае, че трябва да бъде нащрек за тях. Направиха анализ на местопроизшествието и събраха информацията в доклад. Това е, освен ако не решиш издирването да продължи.

— А твоят приятел дискретен ли е?

— Много.

— Добре. Не можем да си позволим историята да се раздуха и да стане прицел на медиите. Говорил ли си някога с пресата? Те са идиоти, Алекс, лешояди. Най-зли са русокосите от телевизията. Те са безмозъчни, с фалшиви усмивки и винаги се мъчат да те подведат да направиш някое скандално изказване — че почти сме изнамерили цяр против рака например. Търсят единствено сензацията и бързото възнаграждение. Представяш ли си какво ще направят от подобна история?

Яростта бързо зае мястото на поражението и свръхенергията го накара да скочи от стола. Зашари из кабинета с къси, нервни стъпки, удряше с юмрук дланта си, извиваше се, за да не бутне купищата книги и ръкописи, връщаше се до бюрото и ругаеше на испански.

— Мислиш ли, че трябва да се обърна към съда, Алекс?

— Труден въпрос. Трябва да решиш дали публичността ще помогне на момчето. Имал ли си друг подобен случай?

— Веднъж. Миналата година едно момиченце имаше нужда от преливане на кръв. Родителите бяха от сектата „Свидетелите на Йехова“ и се налагаше да получим разрешението им, за да извършим трансфузията. Те не ни се противопоставиха, въпреки че цялото им поведение сякаш казваше: „вярата не ни позволява да ви упълномощим, но щом сме принудени да сътрудничим, ще го направим“. Искаха да спасят детето си, Алекс, и бяха щастливи, когато смъкнахме отговорността от плещите им. Детето е живо до ден-днешен и се развива нормално. Така трябваше да стане и с детето на Суоуп, а не да умира в някакво непристойно леговище на шамани.