Джонатан Келерман - Кръвна проба

Мътните очички се присвиха, а лицето й доби противен свински вид. Натисна някакво копче и Леон изникна.

— Кой работеше с червенокосата, онази Суоуп?

— Дъг — отговори той без колебание.

— Как е фамилното му име? — озъби се тя.

— Кармайкъл. Дъглас Кармайкъл.

Тя се обърна към нас:

— Това достатъчно ли е?

— Дайте ми папката — протегна ръка Майло.

— Дръж — нареди и ямаецът я взе. — Дай им да я разгледат.

Майло я пое и тръгнахме към вратата.

— Ей, чакайте малко! — запротестира грубо тя. — Не може да я вземете със себе си. Тя ми върши работа.

— Ще извадя ксерокопие и ще ви пратя оригинала по пощата.

Тя започна да спори, но спря по средата на думата. Като излизахме чухме, че крещи на Леон.

Според информацията в папката, Дъг Кармайкъл живееше в елитната част на Винъс, в близост до пристанището за яхти. Майло ме накара да му се обадя от телефонна кабина до Бънди, докато той се опита да открие вести за Суоуп по радиостанцията.

У Кармайкъл отговори телефонен секретар. На фона на пиеса за класическа китара приятен баритон ми каза: „Здравейте, аз съм Дъг“, и се опита да ме убеди колко важно за емоционалното му състояние бе да оставя съобщение. Изчаках сигнала и му казах колко важно бе той да се обади на детектив Стърджис от управлението в Лос Анджелис. Оставих му и телефона на Майло.

Върнах се в колата и намерих Майло със затворени очи и глава, облегната назад.

— Някакви новини? — попита той.

— Отговори телефонният секретар.

— И при мен няма нищо. Нито следа от Суоуп оттук до Сан Изидро. — Той се прозина, изръмжа и запали двигателя на „Матадор“-а. — Цял ден не съм се спрял, а за последен път ядох сутринта в шест. Имам нужда от ранна вечеря или късен обяд, както щеш го наречи.

Бяхме на няколко мили от океана, но тихият западен вятър носеше солена миризма.

— Хапва ли ти се риба?

— Бива.

Той подкара към едно малко местенце до океана, почти до кея. Прилича на кръчма от трийсетте години. Понякога вечер е трудно да се намери място за паркиране сред всички „Ролс Ройс“-и, „Мерцедес“-и и „Ягуар“-и. Тук не правят резервации и не приемат кредитни карти, но хората, които обичат морска храна нямат нищо против да почакат и да платят с хартиените си пари. По обед е значително по-свободно и веднага ни настаниха на маса в ъгъла.

Майло изпи два сока от прясно изцеден неподсладен лимон, а аз — една бира „Гролш“.

— Мъча се да спра алкохола — обясни той като вдигна чашата си. — Рик ме накара. Започна да ми чете лекции за уврежданията, които спиртът нанася на черния дроб.

— Това е добре. Беше започнал много да пиеш по едно време. Така може и да те задържим по-дълго.

Измърмори нещо.

Дойде сервитьорът — някакъв веселяк от испански произход — и ни каза, че имало богат улов на риба тон и от Сан Диего е пристигнало голямо количество. И двамата си поръчахме и не след дълго се наслаждавахме на бял „тон“, печени картофи, тиквички на пара и големи къшеи квасен хляб.

Майло погълна лакомо половината от ястието си, отпи голяма глътка лимонов сок и се втренчи през прозореца. Сребърен океански талаз се издигаше над покривите на порутените сгради, скрити в сянката на кръчмата.

— Кажи сега как живееш — попита ме той.

— Не зле.

— Имаш ли новини от Робин?

— Получих картичка преди няколко дни. Нощна гледка от град Гинза. Японците я поят с вино и я водят на вечери.

— Всъщност, тя защо е там? — попита той.

— Направи проект на китара за Рокин Били Орлиънс.

Опрях брадичка на ръцете си.

— Всичко вървеше толкова добре, нещата бяха съвсем прости. След като се премести да живее при мен, тя все още държеше студиото. Гордеехме се, че всеки има своята самостоятелност, ако я пожелае. Напоследък заговорихме за брак и деца. А сега — кой знае?

Повдигнах рамене и отпих голяма глътка от холандското пиво.

— Ще ти кажа нещо, Майло, нещо, което не го пише дори в учебниците по психология. У всеки от нас има някакъв бащински порив и аз, на трийсет и пет, го чувствам.

— Знам — каза той. — И аз го усещам.

Неволно го изгледах с изумление.

Докато си ядяхме десерта, той ме накара да му разкажа повече за Ууди Суоуп и рака при децата. Като повечето хора беше шокиран от факта, че болестта е втора в списъка на причинителите на детската смъртност. Преди нея се нареждаха само автомобилните злополуки.

Особено много го впечатли устройството на ламинарния поток. Задаваше ми подробни, аналитични въпроси, докато запасът ми от отговори се изчерпа.