Джонатан Келерман - Кръвна проба

Ямаецът помисли върху избора си. Отстъпи назад докато гърбът му опря плътно вратата, но Майло отново се залепи за него, като му дишаше в лицето.

— Ще погледна дали е свободна — измънка бодигардът, отвори леко вратата и се плъзна през нея.

Появи се веднага, очите му тлееха от изтощение, та само успя да посочи с глава към отворената врата.

Последвахме го в празно преддверие. Той спря пред двойната врата и набра шифър на таблото с бутони. С тихо бръмчене вратата се отвори.

Зад цилиндрично метално бюро с мраморен плот седеше тъмнокоса жена. Кабинетът бе голям като бална зала. Подът бе покрит с мек фабричен килим с цвят на мокър цимент. Зад гърба й имаше стена от матово стъкло, която откриваше неясна гледка към планината Санта Моника и долината отвъд.

Някакъв щур дизайнер бе вихрил фантазията си в кабинета — безмилостно модерни бледоморави кожени столове, пластмасова масичка за кафе, на чиито ръбове можеше да се реже хляб, бюфет от палисандрово дърво и шагрен в стил „Арт Деко“. Подобна мебел бях видял наскоро в каталог на „Сотби“. Продаваха я за сума по-голяма от целогодишната заплата на Майло. До тази композиция следваше работен кът: палисандрова маса за преговори, етажерки пълни с черни папки, два компютъра, а в един ъгъл имаше фотографско оборудване.

Ямаецът се облегна на вратата и отново зае позата на часовой. Опитваше се да добие войнствено изражение, но кръвта нахлу под черната му кожа.

— Можеш да си вървиш, Леон — каза жената. Гласът й бе дрезгав.

Ямаецът се поколеба. Лицето й придоби сериозен вид и той бързо напусна.

Тя остана зад бюрото, без да ни покани да седнем. Въпреки това Майло седна, изпъна дългите си крака и се прозина. Седнах до него.

— Леон ми каза, че сте много груби — каза жената. Беше около четиридесетте, набита, с мътни малки очи и къси, топчести пръсти, които барабаняха по мрамора. Косата й бе права, късо подстригана. Носеше черен, делови костюм, шит по поръчка. Надипленият корсаж на бялата й блуза от крепдешин не подхождаше на останалото й облекло.

— Много съжалявам, госпожице Рамбо — каза Майло — Надявам се, че не сме накърнили чувствата му.

Жената се изсмя. Смехът й по-скоро бе гърлено ръмжене.

— Леон е „примадона“. Държа го за украшение.

Тя извади много дълга черна цигара от кутия „Шърман“ и я запали. Гледаше как облакът дим, който бе изпуснала, се издига към тавана. Когато се разпръсна окончателно, тя заговори:

— Отговорите на първите ви три въпроса са: Първо те предават поздравления и не са курви. Второ — това, с което се занимават в свободното си време е тяхна работа. Трето — да, баща ми е и говорим по телефона горе-долу веднъж месечно.

— Аз не съм от отдела за борба с наркотиците — каза Майло, — и пет пари не давам дали служителките ви предлагат сексуални услуги на мазолести старци, смъркат кокаин или играят комар.

— Колко сте толерантен — каза тя студено.

— Известен съм с това. Девизът ми е „Приемай хората такива, каквито са“.

— Тогава какво искате?

Той й подаде визитната си картичка.

— Отдел „Убийства“? — Тя вдигна вежди, но остана невъзмутима. — Кой е извършил убийство?

— Може би никой, може би няколко души. Засега всичко изглежда като подозрително отвличане. Семейство от град близо до границата. Сестрата е работила за вас. Нона Суоуп.

Тя всмука дълбоко и цигарата се нажежи.

— А, Нона. Червенокосата хубавица. Заподозряна ли е, или е жертва?

— Вие ми кажете какво знаете за нея — върна въпроса Майло и отвори бележника си.

Тя извади ключ от едно чекмедже на бюрото, стана, оправи си полата и отиде при папките. Беше изненадващо ниска — около метър и петдесет и пет.

— Предполагам, че очаквате да увъртам, нали? — Сложи ключа и го завъртя. Отвори се един шкаф. — Мислите, че ще откажа да ви дам информация и ще пищя, че няма да говоря без адвоката си.

— Такъв беше сценарият на Леон.

Това я забавляваше.

— Леон е добро куче пазач. Не — каза, вадейки някаква папка, — не ме интересува, че ще прочетете нещо за Нона. Нямам какво да крия. Тя не ми е никаква.

Отново се настани зад бюрото и подаде папката на Майло. Той я отвори и аз надникнах през рамото му. Първата страница бе молба за постъпване на работа, написана с колеблив почерк.

Пълното име на момичето бе Аннона Блосъм Суоуп. Посочената дата на раждане показваше, че е само на двайсет, физическото описание напълно съвпадаше със спомена ми за нея. Като местожителство бе отбелязала някакъв адрес на „Сънсет Булевард“ — Западен Педиатричен Център — без телефон.