Джонатан Келерман - Кръвна проба

След това се отправи към рецепцията. Аз се изправих и го посрещнах на входа.

— Здрасти, Алекс. — Голямата му мека ръка сграбчи моята. — Дяволска бъркотия е там вътре. Все още не знам как да го нарека.

Той видя Бевърли и й се представи.

— Щом си имате работа с този човек — каза, сочейки към мен, — непременно ще се забъркате в неприятности.

— Сама се убедих в това.

— Бързате ли? — попита я.

— Няма да се връщам в болницата — каза тя. — Иначе имам ангажимент в три и половина.

— Не се притеснявайте, ще ви пуснем да си идете далеч преди три и половина. Просто исках да знам дали можете да почакате докато задам няколко въпроса на г-н… — Той погледна в бележника си. — … Фарисбаде. Няма да отнеме много време.

— Няма проблем.

Той придружи портиера до петнайсета стая. Двамата с Бевърли седяхме мълчаливо.

— Това е ужасно — каза тя накрая. — Тази стая. Кръвта.

Седеше вдървена на стола си, със събрани колене.

— Може пък Ууди да е добре — казах аз без сам да си вярвам.

— Надявам се да е така, Алекс. Наистина се надявам.

След малко Майло се върна заедно с портиера, който без въобще да ни погледне, се шмугна зад тезгяха и изчезна в задната стая.

— Този човек изобщо не е наблюдателен — каза Майло. — Но ми се струва, че горе-долу е наясно с нещата. Очевидно зет му е собственик на мотела. Учи бизнес администрация вечер и работи тук вместо да спи.

Той погледна Бевърли:

— Какво можете да ми кажете за тези Суоуп?

Тя му разказа същото, което чух и аз в камерата за ламинарно лечение.

— Интересно — промърмори Майло замислено, като си дъвчеше молива. — Значи версиите са няколко. Родителите извеждат бързо детето извън града, което съвсем не е престъпление, ако болницата не реши да прави история от това. В противен случай те не биха изоставили колата. Хипотеза Б е, че работата са свършили култистите със съгласието на родителите, което също не е престъпление. Или пък са отмъкнали детето без позволение, което си е класическо отвличане.

— Ами кръвта? — попитах.

— Да, кръвта. Пробите показват, че е нулева група с положителен резус-фактор. Това говори ли ви нещо?

— Мисля, че помня от болничния лист — каза Бевърли — Ууди и двамата му родители са нулева група. За Rh-фактора обаче, не съм сигурна.

— И това е достатъчно. Не е някаква дяволска случайност, каквато можеш да очакваш, ако някой е застрелян или се е порязал… — Той видя изражението й и млъкна.

— Майло — казах аз, — момчето е болно от рак. Все още не е на смъртно легло — или поне довчера не беше — но болестта му е непредвидима. Може да се развие бързо, да засегне някой кръвоносен съд или да се обърне на левкемия. Ако се случи кое да е от двете, ще получи внезапен кръвоизлив.

— Господи — каза огромният детектив, а в очите му се четеше болка, — горкото дете.

— Нищо ли не можете да направите? — попита Бевърли.

— Ще направим всичко възможно да ги открием, но честно казано няма да е лесно. Вече може да са къде ли не.

— Не съобщавате ли при подобни случаи на издирване в телевизията или вестниците? — настояваше Бевърли.

— Това вече е направено. Веднага щом Алекс ми се обади се свързах с властите в Ла Виста. Шерифът Хутън не ги е виждал, но обеща да следи за вести от тях. Освен това ми даде добро физическо описание на семейството и аз го предадох по радиостанцията. Получиха го полицаите по главните пътища, управленията в Лос Анджелис и Сан Диего, както и всички по-големи управления между тях. Но не знаем нито каква марка превозно средство търсим, нито номера му. Можете ли да се сетите за нещо друго в допълнение към тези мерки?

Това беше искрен въпрос за идеи, без капка сарказъм, което я изненада.

— О, не — призна тя, — нищо не мога да измисля. Просто се надявам, че ще го намерите.

— Аз също се надявам. Мога ли да ви наричам Бевърли?

— Да, разбира се.

— Нямам никаква блестяща идея за този случай, Бевърли, но ти обещавам, че много ще го обмисля. Ако ти се сетиш за нещо, обади ми се. — Подаде й визитна картичка. — Каквото и да се сетиш, нали? А сега ще помоля някой от колегите да те закара до вкъщи.

— Алекс би могъл…

На устните му блесна широка усмивка.

— Ще трябва да си поговоря малко за това с Алекс. Ще намеря някой друг.

Той отиде при шестимата си колеги, избра най-хубавия между тях — строен, висок около метър и осемдесет, с черни къдрици и бели зъби — и го доведе при нас.

— Госпожице Лукас, това е полицай Фиеро.

— До къде да ви закарам, госпожице? — Фиеро повдигна шапката си.