Джонатан Келерман - Кръвна проба

Само встрани от леглото едно парче килим бе останало чисто от храна и боклуци, но съвсем не бе празно. Бе покрито с тъмнокафява пихтиеста купчина с размери около петнайсет сантиметра.

— О, не — изстена Бевърли, залюля се, политна напред и едва успях да я задържа да не се сгромоляса.

Няма нужда да си бил дълго време в болница, за да различиш веднага вида на съсирената кръв. Лицето на иранеца стана бяло като платно.

— Хайде — хванах го за кльощавите рамене и го изведох навън. — Сега сме длъжни да се обадим в полицията.

Добре е да познаваш някого в службите. Особено, ако това е най-добрият ти приятел и няма да те заподозре, когато съобщиш за престъпление. Навъртях 911 и поисках директна връзка с Майло. Той беше на събрание, но бях настоятелен и го повикаха.

— Детектив Стърджис.

— Майло, Алекс е.

— Здравей, друже. Измъкна ме от една прекрасна лекция. Изглежда, че западната част се е превърнала в последно убежище на лабораториите за наркотици. Наемат си лъскави къщурки и паркират мерцедеси на пътеките. Защо ли ми е да знам всичко това, ама кажи го на шефовете. Както и да е, какво става?

Разказах му и той мигом стана сериозен.

— Добре. Стой там. Не позволявай на никого да пипне нищо. Ще задействам нещата. Сигурно много хора ще започнат да се мотаят наоколо, затова погрижи се момичето да не дрънка. Ще дойда веднага щом мога, но сигурно няма да съм първият. Затова, ако някой те притеснява, само спомени името ми и се надявам, че няма да ти дават повече зор. И без това много си видял.

Окачих слушалката и потърсих Бевърли. Видът й бе измъчен като на загазил пътник. Хванах я за ръка и заедно седнахме до иранеца, който непрекъснато мърмореше на фарси, че без съмнение времето при Аятолаха е било по-добро.

От другата страна на тезгяха забелязах кафемашина. Отидох и напълних три чаши. Иранецът взе своята с благодарност, хвана я с две ръце и я изгълта шумно. Бевърли остави своята на масичката, а аз бавно отпивах, докато чакахме.

Пет минути по-късно видяхме сигналните светлини на полицейска кола.

Двамата униформени полицаи бяха мускулести гиганти, единият бял и рус, а другият — черен като въглен, успешно наподобяваше фотографски негатив на колегата си. Разпитаха ни набързо, но прекараха повече време с иранския портиер. Някак инстинктивно не го харесаха и го показаха по начин, типичен за лосанджелиската полиция — държаха се твърде любезно.

Голяма част от въпросите бяха свързани с това кога за последен път е забелязал семейство Суоуп, какви коли са идвали и са си отивали, видял ли е нещо странно в поведението на Суоуп и кой им се е обаждал. От думите му излизаше, че мотелът е оазис на спокойствието, а той самият — ни чул, ни видял.

Полицаите заградиха пространството около входа на петнайсета стая. Патрулна кола със сирена посред паркинга — тази гледка трябва да е възбудила духовете на обитателите на мотела, защото видях пръсти, които открехваха крайчетата на завесите в няколко от стаите. Полицаите също забелязаха и подхвърлиха, че ще повикат отдела за борба с наркотиците и сексуалния тормоз.

Дойдоха още две коли и паркираха както им дойде. От тях излязоха четирима униформени полицаи, които се присъединиха към първите двама, зашушукаха си и запушиха цигари. Последваха ги микробус, оборудван с техника за анализ на веществени доказателства и бронзов „Матадор“ без регистрационен номер.

Мъжът, който излезе от „Матадор“-а бе около трийсет и пет годишен, тежък и огромен, с небрежна тромава походка. Лицето му бе широко и, учудващо, без нито една бръчка, но пазеше следите от прекарана сериозна форма на акне. Очите му с необикновен светлозелен цвят бяха засенчени от гъсти, надвиснали вежди. Черната му коса бе късо подстригана отстрани и отзад, и по-дълга отгоре — прическа, която явно не зачиташе никакви модни тенденции. На челото му падаше гъст кичур, сякаш крава го бе лизнала отпред. Също толкова неугледно странни бяха бакенбардите, които достигаха меките му уши и облеклото му — измачкано карирано спортно яке, декорирано с твърде много тюркоаз, моряшка риза, вратовръзка на сиви и сини райета и светлосини панталони, под които стърчаха велурени ботуши.

— Ето този трябва да е ченге — каза Бевърли.

— Това е Майло.

— А, твоят приятел. — Тя се притесни.

— Няма нищо. Той си е такъв.

Майло поговори с полицаите, сетне извади бележник и молив, прескочи лентата, закачена пред вратата на петнайсета стая и влезе вътре. Постоя малко и излезе, като си водеше записки.