Джонатан Келерман - Кръвна проба

— Не прилича на хотел с пет звезди — казах, докато слизах от „Севил“-а, — нито пък на болница.

Бевърли промърмори нещо с погнуса.

— Опитах се да им кажа това още щом видях адреса, но никой не може да убеди бащата. Настоя, че иска да е близо до брега, където въздухът е чист. Дори се впусна да говори колко вреден е смогът за болните. Казах ти, че човекът е странен.

Канцеларията на пазача представляваше стъклена будка, залепена за изкривена шперплатова врата. Слаб, очилат иранец с вдървеното изражение на пристрастен пушач на опиум седеше зад раздрънкания пластмасов тезгях и се правеше, че разглежда списание за автомобили. В единия ъгъл клечеше въртяща се поставка за евтини гребенчета и слънчеви очила. Отсреща се бе настанила ниска масичка, покрита с туристически списания и указатели, които не си помнеха годините.

Иранецът упорстваше в решението си да не ни забелязва. Прочистих гърлото си с туберкулозна кашлица и чак тогава той бавно вдигна погледа.

— Да?

— Коя е стаята на семейство Суоуп?

Поразгледа ни, реши, че сме безопасни и отговори:

— Петнайсета.

После отново се концентрира върху прекрасния свят на пътните знаци.

Пред стая номер 15 бе паркирана прашна кафява каравана, марка „Шевролет“. Освен пуловера на предната седалка и празната кутия от цигари на задното стъкло, в колата нямаше следи от живот.

— Това нещо е тяхно — каза Бевърли. — Имаха навик да го паркират незаконно пред главния вход. Веднъж един от пазачите залепи предупредителна лепенка на стъклото. Ема изтърча разплакана до колата и му се оплака, че детето е болно. Той скъса фиша за глобата.

Почуках на вратата. Никакъв отговор. Почуках пак по-силно. Отново никакъв звук. Стаята имаше един-единствен прозорец, замъглен от мръсотия. Найлонова завеса скриваше окончателно гледката вътре. Почуках за трети път и когато тишината остана непокътната, се върнахме обратно на рецепцията.

— Извинете, знаете ли къде са Суоуп? Дали са в стаята си? — попитах кротко.

Летаргично поклащане на главата.

— Имате ли телефонна централа? — обади се Бевърли.

Иранецът вдигна поглед от четивото и премигна.

— Кои сте вие? Какво желаете?

Английският му бе с тежък акцент, маниерите му — далече от изисканите.

— Ние сме от Западната педиатрична болница. Там се лекува детето на Суоуп. Много е важно да говорим с тях.

— Нищо не знам.

Погледът му кацна обратно върху списанието с кодовете на моторните превозни средства.

— Имате ли номератор? — повтори Бевърли.

Едва забележимо кимване.

— Тогава позвънете в стаята, моля.

С театрален жест той се завлачи през вратата към задното помещение. След минутка се яви обратно.

— Няма никой.

— Но колата им е паркирана отпред.

— Слушай, госпожо, не знам за никакви коли. Искате стаята, добре. А сега, махайте се.

— Обади се в полицията, Бев — предложих аз.

Явно, че междувременно бе успял да смръкне амфетамин, защото лицето му оживя мигновено и той заприказва като силно жестикулираше.

— Полицията? Защо полицията? Вие защо създавате неприятности?

— Няма неприятности — отговорих. — Просто искаме да поговорим със Суоуп.

Той разпери ръце.

— Отидоха на разходка — видях. Тръгнаха в тази посока.

Сочеше на изток.

— Не е твърде вероятно. Детето с тях е болно. — Обърнах се към Бев. — Видях телефон в газовата станция на ъгъла. Иди да съобщиш за съмнително изчезване.

Тя направи крачка към вратата. Иранецът вдигна подвижния тезгях и дойде от нашата страна.

— Какво искате? Защо правите неприятности?

— Слушай — рекох, — не ми пука какви гадни малки игрички си имаш в другите стаи. Трябва да говорим със семейството от петнайсета.

Той извади връзка ключове от джоба си.

— Елате, ще ви покажа, че не са тук. После ще ме оставите на мира, нали?

— Договорихме се.

Панталоните му висяха около тялото като чувал, докато се тътреше по асфалта. Мърмореше и дрънкаше ключовете.

Бързо превъртане на китката и ключалката щракна.

Вратата простена, докато се отваряше. Влязохме вътре. Служителят побледня. Бевърли промълви „О, боже“, а аз задуших у себе си надигащото се чувство на ужас.

Стаята бе малка, тъмна и опустошена.

Земните принадлежности на семейство Суоуп бяха претършувани и измъкнати от трите картонени куфара, които лежаха разкъсани на едното от двете легла. Дрехи и лични вещи бяха разпръснати навсякъде — лосиони, шампоани и дезодоранти течаха от пробитите и строшени флакони и шишета, като оставяха лепкави струйки по износения килим. Върху пластмасовия абажур на лампиона висеше дамско бельо. Булевардни романи и жълти вестници накъсани на парчета покриваха стаята като конфети. Навсякъде се търкаляха отворени консервни кутии и бутилки. Съдържанието им се процеждаше бавно и образуваше могилки по пода. Стаята вонеше на гнилоч и застоял въздух.