Джонатан Келерман - Кръвна проба

— Благодаря — изкиска се тя. — Ето ви сега ръкавиците. Не пипайте нищо, докато не ги сложите.

Работеше чевръсто и скоро ръцете ми бяха напъхани в хирургически гумени ръкавици, а устата ми се скри зад хартиена маска. На главата ми сложи нещо подобно на качулка, направено от същата тежка хартия като скафандъра. Захвана го с пластмасова прозрачна козирка и го прикрепи към костюма със залепващи се откъм тила връзки.

— Как се чувствате?

— Много шик.

Жегата в костюма беше сахарска и знаех, че въпреки хладната бърза струя въздух в капсулата, ще подгизна от пот.

— Това е континенталният ни модел. — Тя се усмихна. — Сега можете да влизате. Ще стоите най-много половин час. Ей там е часовникът. Случва се да сме твърде заети и да пропуснем да ви напомним, затова хвърляйте по едно око на часа и излезте веднага щом изтече времето.

— Ще изляза. — Обърнах се към Бев: — Благодаря ти за помощта. Имаш ли някаква представа кога ще се появят родителите му?

— Венджи, казаха ли Суоуп кога ще дойдат?

Филипинката поклати глава.

— Обикновено са тук рано сутрин, по това време. Ако не дойдат след малко, просто не знам кога. Мога да оставя съобщение да ви се обадят, д-р…

— Делауер. По-добре им кажете, че ще бъда тук утре в осем и половина, а ако дойдат по-рано, моля ви, накарайте ги да почакат.

— В осем и половина, мисля, ще бъдат тук.

— Знаеш ли какво — каза Бев, — имам телефонния номер на мястото, където са отседнали — някакъв мотел от западната страна. Ще звънна и ще оставя съобщение. Искаш ли да дойдеш отново, в случай че се появят днес?

Помислих. В програмата ми нямаше нищо неотложно.

— Разбира се. Обади ми се. Те ще разберат къде да ме търсят.

Дадох й номера.

— Добре, Алекс, а сега влизай, преди да си събрал няколко милиона патогена извън зоната.

Тя преметна голямата си чанта през рамо и излезе. Влязох в камерата за ламинарен поток. Той се бе изправил и ме проследи с поглед докато влизах.

— Приличам на космонавт, нали?

— Мога да те разпозная — каза той сериозно. — Всеки изглежда по различен начин.

— Това е добре. На мен винаги ми е било трудно да различавам хората в тези дрехи.

— Трябва да ги оглеждаш отблизо и да ти е набито окото.

— Разбирам. Благодаря за съвета.

Извадих кутията с „Дама“ и разгънах прикрепената към леглото маса.

— С кой цвят искаш да играеш?

— Не знам.

— Мисля, че черните са първи. Искаш ли да играеш с тях?

— А-ха.

Беше твърде добър за възрастта си, умееше да комбинира, да предвижда ходове, да мисли последователно. Едно умно малко момче.

На няколко пъти се опитах да започна разговор, но той не ми обърна внимание. Не беше от стеснителност или от липса на възпитание. Вниманието му беше съсредоточено върху играта и той дори не чуваше гласа ми. Когато направеше ход, той се облягаше назад на възглавницата с доволно изражение на сериозното си личице и казваше с глас, омаломощен от умората: „Ето, твой ред е“.

Бяхме преполовили играта и той се бореше с всички сили, когато се хвана за корема и извика от болка.

Успокоих го и пипнах челото му. Имаше лека треска.

— Боли те коремчето, нали?

Той кимна и изтри очите си с опакото на дланта си.

Натиснах копчето за повикване. Венджи, филипинката, се появи на другия край на полиетиленовата стая.

— Болки в корема. Придружени от треска — съобщих й кратко.

Тя се намръщи и бързо изчезна. Върна се с купа течен ацетаминофен.

— Обърнете плота на масата на другата страна, моля.

Тя сложи лекарството върху пластичната материя.

— Сега го вземете и му го дайте. Дежурният лекар ще го прегледа контролно след час.

Върнах се при леглото на детето, вдигнах главата му с една ръка, а с другата поднесох течността към устните му.

— Отвори уста, Ууди. Това ще облекчи болката.

— Добре, д-р Делауер.

— Сега трябва да си починеш. Направи много добра игра.

Той кимна и тръсна къдриците си.

— Завършихме наравно.

— Така беше, въпреки че към края започна да ме надвиваш. Може ли да дойда пак да поиграем?

— А-ха.

Той затвори очи.

— Сега си почини.

Докато изляза от капсулата и съблека костюма, той бе заспал. Устничките му, леко разтворени, нежно докосваха меката възглавница.

На следващата сутрин карах на изток по булевард „Сънсет“. Небето бе нашарено с тънки, пухкави облачета. Мислех си за съня от предишната нощ. Същите призрачни, мрачни истории, които поразяваха спокойствието ми в нощния мрак в началото, когато започнах работа в онкологията. Мина цяла година, докато отпъдя онези демони. Сега обаче се чудя дали те въобще някога са си отивали, или са дремели скрити в някой ъгъл на подсъзнанието ми — винаги готови за нова пакост.