Джонатан Келерман - Кръвна проба

— Струва ми се, че смяташе Приятелчето за виновен.

— Оджи Валкроа? Оджи си прави каквото си знае, но е добър човек. Той е сред малкото доктори, които отделят време на семействата и разговарят с тях човешки. Двамата с Раул страшно се мразят, но ако ги познаваш, ще разбереш, че е съвсем нормално да е така. Оджи смята Раул за фашист, а Раул мисли Оджи за подмолен елемент. Много е забавно да се работи в това отделение, Алекс.

— Ами култистите?

Тя повдигна рамене.

— Какво да ти кажа? Още една група погубени души. Не зная много за тях — толкова много секти се навъдиха, че само специалист може да ги разбере. Двама от тях дойдоха преди няколко дни. Мъжът приличаше на учител — с очила, рунтава брада, кръчмарски маниери и кафяви половинки обувки с връзки. Жената беше по-възрастна, някъде около четиридесет-петдесетгодишна, от типа „бивши красавици“. И двамата имаха онзи странен поглед в очите си, все едно искат да ти кажат „Аз зная тайната на тази Вселена, но няма да я открия“. Муун, Кришна, Тач — всички са еднакви.

— Не мислиш ли, че те са накарали Суоуп да вземат такова решение?

— Може да са помогнали по някакъв начин — склони тя, — но не смятам, че са изцяло отговорни. Раул търси под вола теле, лесен отговор. Той си е такъв. Повечето доктори са такива. Дай им да фабрикуват незабавни решения на сложни проблеми.

Извърна поглед и скръсти ръце пред гърдите си.

— Толкова съм уморена от цялата История — каза спокойно.

Отново насочих вниманието й към семейство Суоуп.

— Раул се чудеше дали фактът, че родителите са възрастни, няма някаква връзка. Случайно да си доловила намеци, че детето е било нежелана случайност?

— Въобще не успях да се сближа с тях толкова, че да стигнем до такива теми. Единственото, до което успях да се добера, са тези дребни, но важни факти. Бащата ми се усмихваше и ме наричаше „скъпа“, но следеше да не оставам дълго време насаме с жена му, за да не можем да се сприятелим. Това семейство сякаш е бетонирано. Може би крият твърде много тайни, които не искат да излязат наяве.

— Може и така да е. Но може и да са уплашени да попаднат в чужди води с това тежко болно дете и да не желаят да се „разголват“ пред непознати. Може да не обичат социалните работници. Или просто са потайни хора. Има много „може би“…

— Ами Ууди?

— Той е сладур. Виждала съм го единствено болен, така че ми е трудно да преценя какво дете е в действителност. Изглежда ми мило малко същество — винаги страдат добрите, нали?

Тя извади кърпичка и се изсекна.

— Не мога да понасям въздуха тук. Ууди е хубаво момченце, послушно, но някак въздържано. Плаче по време на процедурите — много го боля гръбначната пункция — но се държи мъжки и не създава проблеми. — Тя млъкна за момент. Едва удържаше сълзите си. — Цяло престъпление от тяхна страна е, че го спират от лечението. Не понасям Мелендес-Линч, но дявол да го вземе, този път е прав. Ще убият детето, защото по някакъв тъп начин сме се провалили и тази мисъл ме подлудява.

Удари бюрото с малкия си юмрук, леко подскочи, за да се изправи и закрачи из тясната стая. Долната й устна потрепери.

Станах и я прегърнах, а тя зарови глава в сакото ми.

— Чувствам се като глупачка.

— Не си глупачка. — Прегърнах я по-силно. — Ти нямаш вина.

Тя се отдръпна и си избърса очите. Когато се поуспокои й казах:

— Искам да видя Ууди.

Тя кимна и ме поведе към камерата за ламинарен поток.

Имаше четири капсули, подредени една до друга и отделени помежду си чрез завеса, която можеше да се отваря и затваря с бутон във всяка стая. Стените на капсулите бяха полиетиленови, прозрачни и всяка приличаше на огромно кубче лед, голямо пет квадратни метра. Три бяха заети. Четвъртата беше пълна с играчки, детски креватчета и торби с дрехи. Външната страна на стената бе от перде, а вътрешната представляваше сив плот с дупки. Това бе филтърът, през който шумно влизаше въздухът. Вратите бяха разделени на две части — долната, метална, бе затворена, а горната, пластмасова — открехната. Микробите не можеха да проникнат през отвора поради огромната сила, с която се движеше въздушната струя. Успоредно на капсулите, от двете им страни минаваха коридори, чиито заден вход бе за посетителите, а предния — за медицинския персонал.

Червена линия върху балатума очертана на половин метър пред входа на всяка капсула, ограничаваше зоната, забранена за влизане. Стоях почти стъпил на линията пред втората стая и гледах Ууди Суоуп.