Джонатан Келерман - Кръвна проба

— Хайде — каза, — давай да влизаме.

На вратата на сестринския кабинет се кипреше саморъчно изографисан надпис „Добре дошли в Спейс Ейдж Мегъзин“.

По таблото за съобщения бяха окачени множество листове — графици на смените, изрязани от списания комикси, таблици на дозировките при химиотерапия и снимка с автограф на един известен бейзболист с малко плешиво момче в инвалидна количка. Детето държеше бейзболната бухалка в ръцете си и гледаше спортиста, който изглежда се чувстваше неловко в тази компания.

Раул взе болничен лист от една кутия и го прегледа набързо. Изруга и натисна някакво копче на таблото. Само след секунди се показа едра жена, облечена в бяло.

— Да, о, здравейте д-р Мелендес.

Видя ме и кимна, а на лицето й се настани въпросителна.

Раул ме представи на сестрата, чието име беше Елън Бекуит.

— Добре — каза тя, — може да ни бъдете от полза тук.

— Д-р Делауер завеждаше психологичната работа в това отделение. Той е международен експерт по въпросите на психологичните ефекти от болничната изолация.

— Чудесно. Приятно ми е да се запозная с вас.

Поех пълничката ръка.

— Елън — каза Раул, — кога трябва да се върнат г-н и г-жа Суоуп?

— Нямам никаква представа, докторе. Бяха тук цяла нощ и после си тръгнаха. Обикновено идват всеки ден, така че сигурно ще се появят по някое време.

Той стисна зъби.

— Страшно ни помагаш, Елън — каза остро.

Сестрата се обърка и месестото й лице доби израза на добиче, което са вкарали в непозната кошара.

— Съжалявам, докторе, но те не са длъжни да ни съобщават тези неща.

— Както и да е. Нещо ново с момчето, което още не е записано?

— Не, господин докторе, чакаме… — Тя улови погледа му и млъкна. — Тъкмо отивах да сменя бельото в трето отделение, докторе, така че ако нямате какво повече…

— Заминавай, но първо прати Бевърли Лукас при мен.

Тя прегледа дъската в другия край на стаята.

— Записана е за повикване, господине.

Раул погледна встрани и заглади мустака си. Можех да съдя за болката му само по лекото потрепване на мускулчетата по слепоочието под рошавите му коси.

— Ами, повикай я, за бога.

Тя се разбърза.

— И искат да ги смятам за професионалисти, и да работим заедно като равностойни партньори. Та това е нелепо.

— Взимаш ли нещо против болката?

Въпросът го озадачи.

— Какво, а… тя не е толкова силна — излъга ме и се насили да се усмихне. — Взимам нещо от време на време.

— Опитвал ли си някога метода на самоконтрола и хипнозата?

Той поклати глава.

— Трябва да опиташ. Помага. Можеш да се научиш посредством волята да караш кръвоносните си съдове да се свиват и отпускат.

— Няма за кога да се уча.

— Не отнема много време, ако човек е мотивиран.

— Ами… — Телефонът го прекъсна. Отговори, изръмжа някакви нареждания в слушалката и затвори. — Беше Бевърли Лукас, от социални грижи. Ще дойде след малко.

— Познавам я. Учеше тук, когато бях интернист.

Той протегна дланта си надолу и започна да я върти насам-натам.

— Винаги съм я смятал за много интелигентна.

— Щом казваш. — Не изгледаше убеден. — Не свърши кой знае каква работа с онова семейство.

— Може да се окаже, че и аз не мога много да помогна, Раул.

— Ти си съвсем различен, Алекс. Имаш мислене на учен и човешки подход, а това е много рядка комбинация. Именно за това избрах теб, приятелю.

Всъщност той никога не ме беше избирал. Може би бе забравил как започна всичко.

Преди няколко години правителството му отпусна средства, за да прави изследвания на раковоболни деца, изолирани в стерилна среда. Т.нар. „среда“ дойде от НАСА. Това бяха полиетиленови капсули, предназначени да предотвратят евентуално заразяване на населението с космически патогени, донесени от астронавтите при полетите им в космоса. Капсулите бяха неколкократно филтрирани и промити с бърза и мека въздушна струя от ламинарния поток. Особено важно бе струята да бъде мека, за да не позволи образуването на бурни участъци — оазис за събирането и размножаването на микробите.

Само човек, който разбира поне малко от химиотерапия, може да проумее действителното значение на ефективното предпазване на раковоболен човек от достъпа на микроби.

Голяма част от лекарствата убиваха тумора, но заедно с това разрушаваха имунната система на организма. Хората умираха както от самата болест, така и от инфекции, получени вследствие лечението.

Раул имаше безупречна репутация на изследовател и правителството му изпрати четири такива капсули и голяма сума пари, с които да работи. Той раздели наблюдаваната група деца на експериментална и контролна. Последните бяха лекувани в нормални болнични стаи с обикновените изолационни процедури и пособия — маски и престилки. Нае микробиолози да следят количеството на бацилите. Получи достъп до компютрите на Кал Тех, за да анализира данните. Беше готов да започне.