Джонатан Келерман - Кръвна проба

Тогава някой повдигна въпроса за психологичните травми.

Раул омаловажи риска, но останалите специалисти продължиха да настояват. В края на краищата, обосноваваха се те, двегодишни деца трябваше да бъдат поставени в условия, които могат да се характеризират само като лишаващи от сетива. Щяха да прекарат месеци в някаква полиетиленова стая, без какъвто и да било допир до други човешки същества и при пълно откъсване от нормалните човешки дейности. Това, естествено, бе защитна среда, но тя можеше и да навреди. Трябваше да бъде контролирана.

По това време бях млад психолог и ми предложиха работата, защото никой от останалите терапевти не искаше и да чуе за рак. Освен това, на никого не му се работеше с Раул Мелендес-Линч.

Видях в предложението възможност да направя някои чудесни проучвания и да предотвратя евентуалната емоционална катастрофа у и без това крехките пациенти на д-р Мел-Линч. Първият път, когато се срещнах с Раул и се опитах да му изложа идеите си, той ме погледна едва-едва, сетне продължи да чете „Ню Ингланд Джърнъл“ 6 6 „Ню Ингланд Джърнъл“ — елитно американско медицинско списание за нови открития, лекарства и идеи. Стилът и езикът го правят подходящо само за специалисти. — Бел.пр. и закима разсеяно.

Щом приключих с обясненията, отново ми отправи бегъл поглед и каза: „Предполагам, че ще трябва ви трябва кабинет“.

Началото не беше многообещаващо, но малко по малко той започна да осъзнава значението на психологичната консултация. Извадих му душата, докато го накарам да преправи капсулите така, че всяка да има прозорец и часовник. Изтормозих го да получи достатъчно средства за целодневна смяна терапевти и социален работник за всяко семейство. Извоювах си и достъп до компютъра, за въвеждане на психологичните данни. Резултатите не закъсняха. Докато на другите болници се налагаше да освобождават пациентите от изолационната среда заради психологични проблеми, нашите деца се приспособяваха добре. Събрах тонове информация и публикувах няколко статии и една монография, чийто съавтор бе Раул. На психологичните открития бе отделено повече внимание, отколкото на медицинските. В края на третата година той бе въодушевен поддръжник на психологичните грижи и стана някак по-човечен.

Сприятелихме се, макар и съвсем повърхностно. Понякога ми разказваше за детството си. Семейството му, от аржентински произход, избягало от Хавана с рибарска лодка след като Кастро национализирал плантацията и голяма част от богатството им. Гордееше се, че е спазил семейната традиция да стане лекар. Обясняваше ми, че всичките му чичовци и повечето братовчеди са медици, много от тях — и професори по медицина.

Колкото успешна бе кариерата му, толкова личният му живот беше нещастен. Първоначално очароваше жените, а в последствие ги отблъскваше със себичния си нрав. Четири изтърпяха да бъдат негови съпруги и го направиха баща на единайсет деца, повечето от които никога не бе виждал.

Бе противоречив и труден за понасяне човек.

Сега седеше на пластмасов стол в един малък мрачен кабинет и се опитваше мъжествено да понесе циркуляра, който стържеше скалпа му.

— Бих искал да видя момчето — казах аз.

— Разбира се, още сега мога да те представя, ако желаеш.

Той тъкмо ставаше, когато Бевърли влезе.

— Добро утро, господа — каза тя. — Алекс, много се радвам да те видя.

Станах и се прегърнахме сърдечно.

Изглеждаше добре, макар и далеч по-слаба отколкото си я спомнях. Преди години беше весела, съвсем наивна стажантка, изпълнена с ентусиазъм. От типа „бъбривката“ на класа. Вече беше около трийсетте и част от дивашката й миловидност се бе превърнала в женска непоколебимост. Беше дребничка и хубава, с розови бузи и сламеноруси коси, падащи свободно на дълги, меки къдрици. Негримирани, големите й бадемови очи бяха най-забележителното нещо на кръглото й открито лице. Не носеше никакви бижута, а дрехите й бяха съвсем обикновени — тъмносиня рокля, дълга до коляното, блуза на червено-бели карета с къс ръкав и евтини мокасини. Мъкнеше възтежка чанта, която постави върху бюрото.

— Станала си много стройна — казах й шеговито.

— Тичам. Вече даже на дълги разстояния. — Тя ми показа мускулите си и се засмя. — Тичането ми помага да не губя душевното си равновесие. — Седна на ръба на бюрото. — Какво те води насам след толкова време?

— Раул иска да помогна в случая със семейство Суоуп.

Изражението на лицето й се промени, чертите й станаха груби и това я направи да изглежда по-възрастна. С фалшива дружелюбност каза: