Джонатан Келерман - Кръвна проба

Той притисна вената си с пръсти. Пулсът му вибрираше. Потрепери.

— Страдаш от мигрена?

— Тъкмо започва. Мога да се справя.

Пое дълбоко въздух. Коремът му се разтресе.

— Може би трябва да ги изправя пред съд. Но искам да го предотвратя. Именно за това те повиках, приятелю.

Наведе се напред и постави ръцете си върху моите. Кожата му бе неестествено гореща и леко влажна.

— Поговори им, Алекс. Използвай всички трикове, които криеш в ръкава си. Енергия, съчувствие, все едно. Направи опит да ги накараш да разберат последствията от действията си.

— Тежка задача.

Той отдръпна ръцете си и се засмя.

— Единствената, с която разполагаме тук.

Стените в отделението бяха покрити с жълти тапети, изрисувани с танцуващи мечета и засмени кукли. Лъхнаха ме зловонията на болницата — дезинфектанти, телесни миризми и вехнещи цвята — с които бях свикнал докато работех там и ми напомниха, че съм чужд. Въпреки че бях преминавал този коридор хиляди пъти, бях обзет от смразяващото безпокойство, което внушава всяко болнично заведение.

Камерата за ламинарен поток се намираше в другия край на отделението зад неостъклена, сива врата. Като наближихме вратата се отвори и оттам излезе младо момиче. Запали цигара и тръгна към изхода, но Раул я повика и тя спря. Обърна се, подгъна коляно и замръзна в тази претенциозна поза с цигарата в едната ръка, а другата бе сложила на хълбок.

— Това е сестрата на момчето — прошепна ми той.

Беше ми казал, че хваща окото, но направо я бе подценил.

Момичето бе забележително.

Беше висока около метър и седемдесет и пет — метър и осемдесет, а тялото й бе хем женствено, хем някак момчешко. Краката й бяха дълги, добре оформени и стройни, гърдите — малки и стегнати. Шията бе тънка като на птица, а слабите й нежни ръце завършваха с тъмночервен маникюр. Носеше бяла памучна рокля, опасана със сребрист колан, който очертаваше малка талия и плосък корем. Меката материя, почти съвсем опъната по тялото, описваше всяка негова гънка.

Лицето й бе овално, а брадичката — остра, с трапчинка, която я разделяше на две. Имаше изпъкнали скули и правилна челюст, свършваща при малките й уши. Всяко ухо бе пронизано с две фини халки от ковано злато. Правите плътни устни оформяха красив и червен прорез.

Най-силно ме впечатли обаче, цветът на косите й. Дълги, лъскави, силно опънати зад високото й гладко чело, те бяха медночервени. Но за разлика от повечето рижави хора, кожата й — млечно бяла — не бе покрита с лунички. Напротив — беше безупречна, с калифорнийски загар. Дълги мигли украсяваха и без това големите й мастиленочерни очи.

Употребяваше твърде много грим, но не бе докоснала тъмните си гъсти вежди, чиито дъги придаваха на лицето й скептичен израз. Тя бе момиче, което всеки би забелязал, странна комбинация от простота и блясък, почти изключително привлекателна, без да се старае да го постигне.

— Здравейте — каза Раул.

Сега подгъна другото си коляно и започна да ни разглежда внимателно.

— Здрасти. — Говореше намусено и ни гледаше с досада. Отмести поглед, сякаш да прикрие апатията си и засмука цигарата.

— Нона, това е д-р Делауер.

Тя кимна безучастно.

— Той е психолог, специалист в грижите за раковоболни деца. Преди работеше тук, в отделението за ламинарен поток.

— Здравейте.

Каза го, защото възпитанието го изисква, с мек, почти шептящ глас и равна интонация.

— Ако искате да говорите с родителите ми, трябва да ви кажа, че ги няма.

— Да, именно това искам. Кога ще се върнат?

Момичето повдигна рамене и тръсна пепел на пода.

— Не ми казаха. Спаха тук нощес, така че вероятно са отишли до мотела да се изкъпят. Може би ще дойдат довечера, може би утре.

— Ясно. А вие как сте?

— Добре. — Погледна към тавана и потропа с крак.

Раул понечи да я потупа по гърба, както правят всички лекари, но погледът в очите й го възпря и той свали вдигнатата си ръка.

„Страшна работа е това дете“, казах си, но си помислих, че надали й е лесно.

— Как е Ууди? — попита той.

Въпросът я вбеси. Стройното й тяло се наежи. Тя хвърли цигарата на пода и я стъпка с пета. Във външния край на недоспалите й очи се събраха сълзи.

— Вие сте проклетият лекар. Защо вие не ми кажете?

Чертите на лицето й се опънаха, тя се обърна и хукна навън.

Раул отбягваше погледа ми. Вдигна смачканата угарка и я постави в пепелника. Покри челото си с ръка, пое си дълбоко въздух и направи мигренозна гримаса. Болката явно беше мъчителна.