Джонатан Келерман - Кръвна проба

Отговорът на Валкроа бе само една мълчалива скандална усмивка.

Раул го изгледа, готов да каже нещо язвително. Дългурестото черно момче наблюдаваше сцената уплашено, с широко отворени очи иззад прозрачния екран. Една майка, на посещение при детето си в третата кабинка, гледаше втрещена, а после дръпна завеската, сякаш за закрила.

Хванах Раул за лакътя и го заведох до кабинета на сестрите. Филипинката все още беше там, работейки с болничните картони. Мигновен поглед към нас й бе достатъчен да си вдигне бумагите и да изчезне.

Той взе един молив от бюрото, стисна го между пръстите си, запокити парчетата на пода и ги срита в ъгъла.

— Копеле такова. Има нахалството да спори с мен в присъствието на помощния персонал. Ще сложа край на това приятелство и ще се отърва от него веднъж завинаги.

Прекара пръсти по челото си, задъвка мустак и зачеса брадата си, докато мургавата му кожа не порозовя.

— Взеха си го. Ей така, просто си го взеха.

— Какво смяташ да правим?

— Искам единствено да намеря онези „Тачърс“ и да им извия врата ей така, с голи ръце.

Грабнах телефонната слушалка.

— Да се обадя ли на охраната?

— Ами. На тази сбирщина от склерозирали алкохолици, които сами имат нужда от помощ…

— А полицията? Това си е чисто отвличане.

— Не — каза той веднага. — Те няма да си мръднат пръста, само ще направим сензационно шоу за медиите.

Намери болничния картон на Ууди и хвърли бърз поглед на написаното, като съскаше от гняв.

— Радиология… защо ще назначавам облъчване на дете, чието лечение е под въпрос. Няма никакъв смисъл. Никой вече не разсъждава. Роботи, всички те са роботи.

— Какво искаш да предприемем? — попитах отново.

— Проклет да съм, ако знам — призна си той и плесна болничния картон върху плота на бюрото. Седнахме за момент унило смълчани.

— Вероятно те вече са на половината път до Тихуана, на поклонение в някоя от клиниките в Летрил… виждал ли си някога подобно нещо? По мръсните кирпичени стени висят рисунки на морски раци. Това е тяхното лечение! Глупаци!

— Възможно е да не са отишли никъде. Защо не провериш?

— Как?

— Бевърли знае телефонния номер на мястото, където са отседнали. Можем да се обадим и да проверим дали са там.

— Да се правим на детективи… да, защо пък не? Извикай я.

— Дръж се добре с нея, Раул.

— Добре де, добре.

Направих знак на социалната служителка, която разговаряше тихо с Валкроа и Елън Бекуит. В погледа им долових онова овчедушие и ласкателство, които обикновено помагаха за издигане в кариерата.

Казах й от какво се нуждая и тя кимна с разбиране.

Щом влезе в кабинета, направи всичко възможно да не срещне погледа на Раул и мълчаливо навъртя номера. След кратък разговор с администратора на мотела, остави слушалката и каза:

— Момчето съвсем не беше услужливо. Днес не ги е виждал, но колата им е все още на паркинга.

— Ако искаш, ще отида там и ще се опитам да вляза във връзка тях — предложих аз.

Раул погледна разписанието на срещите си.

— Часовете ми са заети чак до три. Ще отложа всичко… Да тръгваме.

— Не мисля, че трябва да присъстваш там, Раул.

— Това е абсурдно, Алекс. Аз съм лекарят! Това е медицински случай…

— Само на пръв поглед. Остави ме да се оправя.

Дебелите му вежди се смръщиха и яростен блясък премина през черните му като зърна кафе очи.

— Трябва най-малкото да допуснем възможността — казах меко, — че всичко това се дължи на конфликт между семейството и теб.

Погледна ме втренчено, сподави гнева си и като се увери, че сърцето му пулсира правилно, вдигна отчаяно ръце.

— Как би могъл дори да…

— Не казвам, че е така. Просто е необходимо да проверим. Онова, което най-много ни интересува, е да върнем момчето обратно за лечение. Нека направим максималното, за да увеличим шансовете за успех, като премахнем всички непредвидени пречки.

Беше обезумял, но аз му дадох задача за размисъл.

— Добре. Не страдам от липса на работа, все пак. Иди ти.

— Искам и Бевърли да е с мен. Тя има най-добра представа за семейството от всички ни.

— Хубаво, хубаво. Вземи Бевърли. Вземи когото пожелаеш още.

Той стегна вратовръзката си и приглади несъществуващи гънки по престилката си.

— Сега довиждане, приятелю — рече, като се стараеше да прозвучи сърдечно. — Отивам в лабораторията.

Мотел „Морски бриз“ се намираше в западно Пико, разположен между жилищни сгради и евтини апартаменти, прашни витрини на магазини и автосервизи, в една сивкава част на булеварда, точно преди изхода на Лос Анджелис за Санта Моника. Сградата бе двуетажна, украсена отвън с бледозелена гипсова мазилка и парапети от ковано желязо с опадала розова боя. На паркинга имаше над трийсет возила, а плувният басейн беше полуизпразнен. Докато паркирахме зад една каравана с регистрация от Юта, усетих гадна миризма, надигаща се на талази от омасления асфалт.