Джонатан Келерман - Докато убивам, се надявам

С други думи проблемите на „Джей“ бяха толкова необикновени, че биха могли да учат терапевтите за начините на работа на съзнанието.

„Джей“ бе описана като млада жена наближаваща трийсетте, произхождаща от висшето общество. Образована и интелигентна, тя бе дошла в Калифорния, за да търси кариера в неназована професия и се обърнала към Шарън за лечение, поради ниско самочувствие, депресия, безсъние и усещане за празнота.

Но най-разтърсващо от всичко бе онова, което „Джей“ наричаше свои „загубени часове“. От известно време тя започнала да се събужда като след продължителен сън, за да открие, че се е озовала сама в странни места — скитайки по улиците, в кола, паркирана встрани от пътя, евтино хотелско легло или долнопробен бар.

Намерените в чантата й остатъци от билети и квитанции за взети под наем коли подсказвали, че е летяла или шофирала до тези места, но тя самата нямала никакъв спомен да го е правила. Сякаш цели дни бяха откраднати от живота й.

Шарън съвсем точно поставяше диагноза на такива изкривявания във времето, определяйки ги като „състояние на безпаметност“. Подобно на амнезията и хистерията, това е дисоциативна реакция — буквално изключване на психиката от безпокойството и конфликта. Дисоциативният пациент, изправен очи в очи пред свят, изпълнен със стресови ситуации, се самоотлъчва от него и използва всеки възможен начин за бягство.

При хистерията конфликтът се превръща в психически симптом — псевдопарализа, слепота — а пациентът често проявява т.нар. „кротко безразличие“: апатия по отношение на своята инвалидност, сякаш това се е случило на някой друг. При амнезията и състоянието на безпаметност действително има отделяне и загуба на памет. Но във втория случай „белите петна“ са краткотрайни: пациентът помни какъв е бил той или тя преди бягството, и когато излезе от това състояние, е напълно комуникативен. Единствената загадка е случилото се в периода на безпаметност.

Тормозени и пренебрегвани деца отрано се научават да се отделят от ужаса и когато пораснат са предразположени към дисоциативни симптоми. Същото се отнася за пациенти с фрагментирана или неясна самоличност. Нарцисисти. Гранични случаи.

По времето, когато Джей се появила в кабинета на Шарън, нейните периоди на безпаметност толкова зачестили — приблизително един път месечно, че тя започнала да развива страх от излизане вън от дома си и се успокоявала с барбитурати.

Шарън съставила пълна картина на заболяването, търсейки травма в ранно детство. Но Джей настоявала, че детството й било като в приказките — всякакви материални блага на тоя свят, чудесни родители, които я обичали и обожавали до деня на смъртта им при автомобилна катастрофа.

Всичко било прекрасно, твърдяла тя: не съществувало логично обяснение на нейните проблеми. Лечението би трябвало да е кратко — само една настройка и тя щяла да бъде в перфектно състояние.

Шарън бе отбелязала, че този тип екстремно отричане е съвместимо с модела на дисоциативност. Тя решила, че е неразумно да се противопоставя на Джей и предложила шестмесечен пробен период на психотерапия, но когато Джей отказала да се подлага на толкова дългосрочно лечение, се съгласила на три месеца.

Джей пропуснала първата определена среща, както и следващата. Шарън се опитала да й се обади, но телефонът не отговарял. През следващите три месеца не получила никакви вести от Джей и решила, че жената си е променила мнението. И тогава, една вечер, след прегледа на последния пациент, Джей се втурнала в кабинета на Шарън стенеща и отпусната от действието на транквилизаторите, умоляваща за преглед.

Шарън й отделила малко време, за да я успокои и чуе разказа й. Убедена, че промяна на обстановката било единственото, от което се нуждаела („бягство по своя воля“ — бе коментарът на Шарън), тя се качила на самолет до Рим, напазарувала на „Виа Венето“, вечеряла в скъп ресторант и си прекарвала чудесно, докато след няколко дни се събудила на една кална улица в покрайнините на Венеция. Дрехите й били станали на парцали, полугола, издрана и наранена, по тялото и лицето й имало засъхнали петна от сперма. Предположила, че е била изнасилена, но не си спомняла някой да я е нападал. След като се изкъпала и преоблякла, тя резервирала билет за следващия полет до Щатите и от летището направо отишла в кабинета на Шарън.

Вече си давала сметка, че е сбъркала и че се нуждаела от сериозно лечение — била готова да направи всичко, което й се препоръча.