Джонатан Келерман - Докато убивам, се надявам

— Ти залагаш на твоя Ралф Лорънс — казах и за първи път от много време двамата се разсмяхме.

Но веселото ни настроение бързо отшумя и по времето, когато пристигахме у дома, вече съвсем бяхме помръкнали.

— Скапан случай. Прекалено много умрели хора, прекалено отдавна.

— Видал все още е жив — подхвърлих аз. — И всъщност изглежда мозъкът му е съвсем бистър.

— Видал ли? Как го нарече Кроти — Били Сводника. От къде е тръгнал и е стигнал чак до шеф на борда на директорите. Стръмно изкачване.

— Острите шипове би трябвало да оставят белези, заедно с няколко глави, върху които трябва да се стъпи.

Възнамерявах в понеделник сутринта да се върна в библиотеката и да потърся нещо повече за Били Видал и за аферата с наркотици, в която е била замесена Линда Лание. Но още в 8:20 на вратата се появи куриерът от „Федерал Експрес“. Носеше само един пакет. В него имаше книга с размерите на речник, с корици от зелена кожа. Бележка, закрепена с ластик върху книгата, гласеше: „Заповядай. Спазих моята част от уговорката. Надявам се да направиш същото. М. Б“.

Отнесох книгата в библиотеката и прочетох заглавната страница:

МЪЛЧАЛИВИЯТ ПАРТНЬОР: КРИЗА НА ИДЕНТИЧНОСТТА И ДИСФУНКЦИЯ НА ЕГОТО В СЛУЧАЙ НА РАЗДВОЕНИЕ НА ЛИЧНОСТТА КАТО ПСЕВДОБЛИЗНАЧЕСТВО

от

Шарън Джийн Ренсъм

Дисертация, представена пред факултета на университета

за частично попълване на изискванията за получаване на научната степен

ДОКТОР ПО ПСИХОЛОГИЯ

юни, 1981

Обърнах на страницата за посвещения.

На Шърлий и Джаспър, които знаеха за мен повече, отколкото някога биха могли да си представят и на Пол, който изкусно ме преведе от мрака към светлината.

Джаспър?

Приятел? Любовник? Поредна жертва?

В раздела за изказване на признателност Шарън бе преповторила благодарностите си към Круз, последвани от бегло споменаване на останалите членове от комисията: професор Сандра Дж. Романски и професор Милтън Ф. Фрейжър.

За Романски никога не бях чувал, вероятно бе постъпила във факултета след моето оттегляне. Извадих указателя на Американската асоциация на психолозите и я открих, че е консултант по обществено здравеопазване в болница в Американска Самоа. Биографичните данни включваха изнасяне на лекции в университета в периода 1981 — 1982. Занимавала се е с изследвания във факултета по антропология към университета. През юни осемдесет и първа тя току-що е била получила докторската си степен. На двайсет и шест години — с две години по-млада от Шарън.

Така нареченият „външен член“, допускан до участие в комисията, обикновено се избираше от студента заради това, че лесно пускаше и нямаше специални познания в областта на изследването.

Бих могъл да се опитам да я открия, но указателят ми бе с тригодишна давност и не бе сигурно дали тя вече не се е преместила.

Освен това близо до дома си имах и по-добър източник на информация.

Трудно за вярване бе, че Плъха се е съгласил да влезе в комисията. Изключителен експериментатор, Фрейжър винаги се бе отнасял с презрение към всичко, макар и далечно свързано с пациентите и гледаше на клиничната психология като на „мекия подстомах на науката за поведението“.

През студентските ми години той бе шеф на факултета и си спомних как ни принуждаваше да спазваме „закона на плъха“, изискващ всеки студент да провежда едногодишни изследвания с животни, преди да премине към кандидатстване за докторска степен. Ръководството на факултета бе гласувало против, но остана изискването всички изследвания за получаване на доктората да съдържат експериментална част — контролни групи и манипулация на различните варианти. Абсолютно се забраняваха изследвания на клинични случаи.

Въпреки всичко този научен труд беше именно такъв.

Очите ми се спряха на последния ред от страницата:

И дълбоки благодарности на Алекс, който дори и с отсъствието си, продължава да ме окуражава.

Обърнах страницата толкова рязко, че тя едва не се скъса. Зачетох дисертацията, която бе спечелила на Шарън правото да се нарича доктор.

Първата глава вървеше доста мудно. Мъчително протяжен преглед на литературата за развитието на идентичността и психологията на близнаците, пълен с бележки под линия, препратки и „жаргона“, за който бе споменала Мора Бенън. Усъмних се, че студентката изобщо ги бе чела.

Втора глава описваше психотерапията на пациентка, отбелязана от Шарън с инициала „Джей“ — млада жена, лекувана от нея в продължение на седем години и чиято „уникална патология и придобитите представи за лечение представляват структурни и функционални, а също и взаимодействени характеристики, преминаващи множество диагностични граници, досега приемани за ортогонални, и представлява забележителна научна и педагогическа стойност при изследване развитието на идентичността, изличаване на его границите и използването на хипнотичните и хипнагогичните регресивни техники при лечението на идиопатичните личностни заболявания“.